Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Мир.

Войници бяха донесли лагерни столчета на склона над долината на битката и Хун Раал седеше на едно, докато се бореше със скръбта от коварното убийство на братовчедката си. Седеше с кана вино, закрепена на едното му бедро, другият му крак бе изпънат напред. Беше безразличен за дейностите наоколо и усещаше в корема си тежест и горчивина, но и утеха също така.

Лоша новина имаше да отнесе на Серап, последната оцеляла от родствениците му. Още по-наложително беше сега да я държи близо до Урусандер, като ценен офицер в състава на командира. В деня, в който Урусандер заемеше трона до Майка Тъма, тя щеше да се издигне в двора. Но неговите фигури се изчерпваха.

Някои рани не си струваше да се гледат и ако в неговото парадиране пред войниците му — на капитан, сведен до човек, и човек, сведен до скърбящо дете в два пъти разбита фамилия, — ако това будеше жалост, която да може да използва, е, щеше да я използва.

Пияниците са всеизвестни като майстори тактици. Изкушаващо добре запознати с всевъзможни стратегии. Мъчителната жажда на навика му го беше наточила добре и той нямаше да откаже онова, което закаляваше характера му. Пияниците са опасни, по всякакъв въобразим начин. Особено в проблемите на вярата, доверието и верността.

Хун Раал познаваше себе си до самата си сърцевина — до онова мрачно, но и отрадно място, където измисляше нови правила за стари игри и караше малките извинения да коленичат раболепно пред своя баща и господар, пред своята майка и господарка, всичко от него, което бе едно и също. „Където мен седи в мен. Моят най-личен трон, моето най-лично хлъзгаво седло на въобразена власт.

Урусандер, ти ще вземеш каквото ние ти дадем. Каквото аз ти дам и каквото ти даде нашата нова Върховна жрица. Виждам вече фантазията на твоето възвишаване, завръщането ти към славата. Но ще бъдеш удовлетворен и аз ще опразня библиотеките на всеки учен в Куралд Галайн, за да те държа заровен до гуша в плесенясали свитъци и толкова доволен от малкия свят, в който ще живееш. Това е доброта невъобразима, милорд, невъобразима.“

Можеше да понесе всякакво мъмрене от своя командир и предвиждаше този триумфален ден да завърши с тирада. Тя нямаше да вгорчи Хун Раал. Нито за миг. Напротив, той щеше да се бори да сдържи усмивката. Все още не беше време за презрение.

Най-сетне вдигна глава и погледна благородния командир, който бе вързан с вериги и накаран да коленичи на студената корава земя срещу него. Разстоянието между тях беше скромно и все пак невъзможно огромно, и тази мисъл опияни Хун Раал повече от всяка кана вино, която можеше да изпие.

— Помниш ли — заговори той — как яздихме заедно към летния лагер на Стражите?

— Трябваше да те посека тогава.

— В разговор с приятели — каза Хун Раал, без да обръща внимание на безсмисленото, излишно заявление на Ренд, — когато ти беше изостанал и не можеше да чуеш, подхвърлих един коментар за теб. Имаше смях. Случайно да си спомняш този момент?

— Не.

Хун Раал мълчаливо се наведе напред, а после се усмихна и прошепна:

— Мисля, че лъжеш, приятелю.

— Мисли каквото искаш. Сега ме прати при Урусандер. Тази сцена става досадна.

— Що за думи, като гнили плодове, си събрал, Илгаст, за да ги поднесеш на командира ми, чудя се?

— Оставям те сам да се грижиш за тази градина.

Хун Раал махна с ръка.

— Знаеш ли, днес ти ме впечатли. Не целия ден, впрочем. Желанието ти да потърсиш тази битка, например, беше необмислено. Но видях гения ти в онзи сблъсък срещу моите пики… склонен съм да мисля, че само Стражите биха могли да постигнат това. Най-добрите конници, което това владение изобщо е познавало. И виж какво направи — ти ги захвърли. Ако в името на справедливостта би трябвало да те доставя на някого, то той със сигурност ще е Калат Хустаин.

При тези думи със задоволство видя как Илгаст Ренд трепна.

Удоволствието не продължи дълго и той изпита внезапно съжаление.

— О, Илгаст, виж какво направи днес! — Думите излязоха с болка, с искрено страдание. — Защо не присъедини Стражите към нашата кауза? Защо не дойде тук и да прегърнеш нашия стремеж като праведен? Колко различно щеше да протече този ден.

— Калат Хустаин отхвърли поканата ви — каза Илгаст разтреперан. — Честта ми не ми позволява да му изменя.

Хун Раал се намръщи сърдито и невярващо.

— Приятелю мой! — прошепна и се наведе още по-близо. — Честта ти? Да му измениш ? Илгаст… погледни полето зад себе си! И въпреки това хвърляш тези думи по мен? Чест? Измяна? Бездната да те вземе, човече, какво да мисля за това?