Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Реката долу би посрещнала с охота жалките ни късчета.

Теченията се вихреха подканящо, но нищо дружелюбно нямаше в потайните им жестове. Празек поклати глава.

— Равнодушието е горчиво гостоприемство, приятелю.

— Не виждам друго обещание — отвърна Датенар и сви рамене. — Нека изредим причините за настоящата ни съдба. Ще започна. Нашият господар блуждае в смут под мрачното наметало на зимата и не издува гордо гръд в своята борба… погледни от която и да е кула, Празек, и виж как сезонът е монотонен, притиснат от тежестта на снега, виж как дори сенките лежат немощни и бледи по земята.

Празек изпъшка, все така впил очи в черните води долу, умът му — наполовина обсебен от мисълта за насмешливата подкана.

— А Консортът лежи погълнат в свята прегръдка. Толкова свята е тази прегръдка, че няма нищо друго за виждане. Лорд Драконъс, ти също си ни изоставил.

— Несъмнено в слепотата има екстаз.

Празек помисли над това и отново поклати глава.

— Не си се осмелявал да си с Кадаспала, приятелю, иначе щеше да кажеш друго.

— Не, някои поклонничества избягвам по навик. Казвали са ми, че килията, която той сам си направи, е галерия на лудостта.

— Никога не моли един художник да нарисува собствената си стая — изсумтя Празек. — Предизвикваш изливане на пейзажи, които никой не би пожелал да види, по никакъв повод.

Датенар въздъхна.

— Не мога да се съглася, приятелю. Всяко платно разкрива онзи скрит пейзаж.

— Поносимо е — каза Празек. — Ужасяваме се, когато рисунката кърви от краищата си. Дървената рамка предлага решетки на затвор, а това утешава окото.

— Как може един слепец да рисува?

— Без пречка, бих казал. — Празек махна пренебрежително с ръка, сякаш да захвърли темата в тъмната вода долу. — И тъй — продължи той, — към списъка отново. Синът на Тъма крачи по пътя на зимата и търси брат, който е решил да не бъде намерен, а Сюзеренът се отдава на нощта безкрайно дълго, забравил дори предназначението на зората, докато ние стоим на стража на един мост, по който никой не би минал. Къде, прочее, е бреговата линия на тази гражданска война?

— Далече, все още — отвърна Датенар. — Нащърбеният ѝ ръб очертава хоризонтите ни. Колкото до мен, не мога да изчистя ума си от лагера на Хуст, където мъртвите спяха в такъв безметежен мир, нито, признавам, мога да изстържа завистта, която обзе душата ми в онзи ден.

Празек потърка лицето си, пръстите му пробягаха надолу от очите и задращиха през брадата му. Водата, течаща под моста, дърпаше костите му.

— Казват, че вече никой не може да плува в Дорсан Рил. Че тя отнася всяко чедо на Майка Тъма долу в лоното си. Никакъв труп не се връща, а повърхността продължава да се къдри във вечно вихрещите ѝ се усмивки. Ако толкова те терзае завист към падналите Хуст, не ще протегна ръка да те възпра, приятелю. Но ще скърбя за кончината ти като за свой най-скъп брат.

— Както бих сторил и аз, ако оставиш моята компания, Празек.

— Добре тогава — реши Празек. — Ако не можем да пазим този мост, нека поне се пазим един друг.

— Скромна отговорност. Виждам, че хоризонтите се доближават.

— Но без изобщо да ни разделят, моля се. — Празек се изправи, обърна гръб на водата и се подпря на стената. — Проклинам поета! Проклинам всяка дума и всяка сделка, която тя печели! Така да се облагодетелства от измъчената реалност!

Датенар изсумтя.

— Непристойна процесия, този низ от думи, който описваш. Този коловоз, в който се препъваме. Но помисли за селяшкия език — как се валя в своята простота, там сред нивята на незасята реч. Ще почне ли денят с дъжд или със сняг? Боли ли те коляното, скъпи? Не мога да кажа, мила жено! О, и защо не, мъжо? Любима, болката, която описваш, може да има само едно значение, а тази сутрин, гледай ти! В шепата думи, които притежавам, не мога да я намеря!

— Сведи ме до грухтене тогава — каза Празек навъсено. — Умолявам те.

— Така трябва да слезем, Празек. Всеки от нас като дива свиня, ровеща в гората.

— Няма гора.

— Няма и дива свиня — отвърна Датенар. — Не, държим се за този мост и извръщаме очи към Цитаделата. Историкът продължава да гледа, в края на краищата. Нека обсъдим естеството на езика и да кажем следното: тази сила избуява в сложност и превръща езика в таен пристан. И в тази сложност вододелът е затвърден. Имаме да обсъдим важни неща! Никаква грухтяща свиня не е добре дошла!

— Разбирам какво казваш — рече Празек с лукава усмивка. — И тъй разкривам своето предимство.