Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

С повече късмет, погледът на другите ще наложи смирение на детето, в името на честността, но не бъркай, тя наистина е принудена. Изтръгната от малките ръце и след това безразлична за яростното безсилие на детето. Така в нашите детства ние научаваме уроците за сила и слабост, и за насилие, нанасяно в името на справедливостта. Смятаме това за зрялост.

Баща Светлина. Такава самонадеяна титла. Отец на Тайст Лиосан, наблюдаващ всички свои деца от място на чиста, неустоима светлина, вечна гибел за мрака. Баща, който да ни отведе в историята. Бог на справедливостта.

Разбира се, той обожаваше Форулкан, освен онези стотици, които се хлъзнаха безжизнени от острието на неговия меч. В края на краищата тяхното преклонение пред справедливостта бе непреклонно в силата на неговата чистота. Толкова неопровержимо, шепне този поет, колкото тъмнината за един слепец. Но пък ние, поетите, понасяме своите несъвършенства, нали? Възприемат ни, в привидните ни двусмислия и нерешителност, като слаби духом. Боговете да са на помощ на кралство, управлявано от поет!

Какво? Не, не знам за крал Техол Единствения. Пак ли ще ме прекъсваш?

Тъй. Усещам, че все още браниш бастионите на своята възхита към Сина на Тъмата. Никога ли няма да залича тази илюзия от погледа ти? Трябва ли да те удрям по главата с неговите недостатъци, с грешките му в преценката, с неговия инат?

Жаден си за историята. Никакво търпение не е останало за един старец да се опита да изтъкне важното.

В края на краищата Кадаспала извая своя бог. Знаеше ли това? Извая този бог в живот, а след това, ужасѐн от дълго очакваното съвършенство на своя талант, уби и двамата.

Как да обясним това?

Все едно. Вече видяхме как Кадаспала намира обещанието за мир, донесен от собствените му ръце, в миг на непоносима скръб. Фантазьорът пръв трябва да бъде ослепен, ако една цивилизация ще пада. Отстрани го. Той вече е непотребен. Остави го в стаичката му в Цитаделата, да мърмори в своята лудост. Неговата работа е свършила. Не, друг художник трябва да бъде извлечен на повърхността. Друго жертвоприношение е нужно, за да ускори самоубийството на един народ.

В тази история, прочее, погледни ръцете на скулптора…

… докато извайва своя монумент. Оставям избора на неговата титла на теб, приятелю. Но все още не. Чуй разказа първо. Толкова само можем да си позволим, преди хорът да стане неспокоен и да огласи своето недоволство.

Възползвал съм се бил от нетърпението? Е, това определено е несправедливо обвинение.

Едва зримо петно в сумрака, слънцето гаснеше в небето над град Карканас. Двамата лейтенанти от Домашните мечове на лорд Аномандър, Празек и Датенар, се срещнаха на външния мост и застанаха на една от стените му, подпрели ръце на камъка също като деца: наведени напред, за да видят водите на Дорсан Рил. Вдясно от тях Цитаделата се издигаше като крепост от нощ, опълчила се на деня. Вляво безразборната гмеж от сгради напираше към крайречната стена, сякаш задържана от нея да не падне през ръба.

Речната повърхност под двамата беше черна, завихрена от гъсти течения. По някой овъглен дънер току се хлъзгаше във водите, като подут крак на разчленен великан. Пепелявосива кал покриваше стръмните стени покрай бреговете. Лодките, привързани за железни халки в стените близо до каменните стъпала, спускащи се до водата, изглеждаха занемарени, дом за сухи листа и мътни локви дъждовна вода.

— Дисциплина няма — промърмори Празек — в нашия мизерен пост на този мост.

— Гледат ни отвисоко — отвърна Датенар. — Представи си как изглеждаме от кулата горе. Нищожни същества на този хилав свод. Виж как издаваме порочно любопитство, напълно неуместно за часовои, и в позата ни ще откриеш с ужас мърлявото тътрене на отиващата си от света цивилизация.

— Аз също видях историка на извисения му пост — съгласи се Празек. — Или по-скоро на свъсения му поглед. Проследи ли ни той дотук? Все още ли е впит в нас?

— Сигурно, щом усещам тежест върху себе си. Покривалото на един екзекутор поне предлага милост, като скрива лицето над брадвата. Може да се разбием тук под присъдата на Райз Херат, както държи в ръцете си не по-малко безжалостно острие.

Празек не понечи да оспорва. Историята беше студен съдник. Огледа черната вода долу и се усети, че изпитва недоверие към дълбината ѝ.

— Сила, която да ни разбие на прах и жалки тресчици — каза той и леко се присви при мисълта за историка, който ги гледаше отгоре.