Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Трупове — човешки и конски — лежаха на купища около него. Кръв и изсипани вътрешности образуваха по земята лъскав килим, а той бе покрит със същото. Комарите гъмжаха около лицето му толкова нагъсто, че пълнеха устата му като мека житена каша, задавяха го, докато ги преглъщаше непрестанно. Насекомите изглеждаха едновременно разгневени и смаяни от тази нетрепваща плячка и макар да се трупаха на такова множество, че зачерняха труповете в своя глад, това изглеждаше напразно, сякаш не можеха да смучат кръв без напора на биещото сърце на плячката им.

Хаварал събираше тези наблюдения, придържаше се към разсъжденията си все едно останалото от света, с всичката негова драма, с всичкото му клето отчаяние повече не заслужаваше внимание. Дори любимият му си бе отишъл от полето и онези лица, които можеше да види, все едно дали от Стражите или от Легиона, всички тях смъртта ги бе направила чужди. Не познаваше никого от тях.

Чу гласове наблизо, а след това гърлен вик, и малко по-късно се появи ездач, спря и надвисна над него. Слънцето бе високо, очертаваше фигурата в силует, но той позна гласа ѝ, когато проговори:

— Старче, какъв късмет, че те намирам.

Хаварал не отвърна. Комари продължаваха да се давят в ъгълчетата на очите му и ги караха да сълзят още повече. Мислеше, че отдавна се е изплакал до сухо. Високото слънце го притесни. Разбира се, трябваше да са се били по-дълго, нали?

— Вашите Стражи са прекършени — каза Севег. — Избиваме ги. Мислеха, че ще позволим оттегляне, сякаш честта все още живее в този ден и век. Ако някой от вас имаше войнишки ум, нямаше да сте толкова наивни.

Той примига и се взря в тъмната сянка, където трябваше да е лицето ѝ.

— Нищо ли няма да кажеш сега? — попита тя. — Дори едно-две проклятия?

— Срам добре ли е, лейтенант?

На този въпрос тя не отвърна, а бързо се смъкна от коня, приближи се и клекна до него. Най-сетне можеше да види лицето ѝ.

Гледаше го с любопитство.

— Пленихме лорд Ренд. Ескадронът ми сега го доставя на Хун Раал. Ще призная на Илгаст едно: не побягна от нас и изглежда, приема съдбата си като справедливо наказание за провала си днес.

— Днес е ден на провали — съгласи се Хаварал.

— Е, ще ти кажа следното. Няма да презреш жалостта ми, надявам се. Виждам те накрая. Стар и безполезен, с всички удоволствия отдавна останали зад теб. Това едва ли изглежда подобаващ край, нали? Сам, само с мен, която да погали очите ти. Тъй че, най-малкото, избирам да ти предложа дар. Но първо, виждам, че си покрит с кръв и черва… къде е раната ти? Усещаш ли много болка, или вече е заглъхнала?

— Не усещам нищо, лейтенант.

— Е, това е добре. — Тя се засмя. — Понеже се тревожех.

— Ще приема острия връх на дара ти, Севег, и ще го сметна за най-сладката целувка.

Севег се намръщи за миг, сякаш се мъчеше да проумее смисъла на подканата му. После поклати глава.

— Не, не мога да направя това. Ще те оставя да ти изтече кръвта.

— Това е първото ти сражение, нали? — попита той.

Тя се намръщи още повече.

— Всеки има първо.

— Да, така е. Виждам невинността ти на новобранец. И наивността.

Бръчките на челото ѝ под ръба на шлема се разгладиха и тя каза с усмивка:

— Щедро от твоя страна. Знаеш ли, мисля си, че можеше да сме приятели. Можеше да гледам на теб като на баща.

— Баща на теб ли, Севег Исгин? Сега ме проклинаш не на шега.

Тя го понесе добре и кимна; погледна за миг настрани, преди да върне вниманието си към него.

— Значи все още има малко огън в теб. Не дъщеря тогава. Ще си представим любовницата вместо това. По-блажен ще е дарът ми, значи. — Посегна, хвана китката на лявата му ръка и смъкна ръкавицата. — Ето, старче, за сетен път, мека наслада. — И пъхна ръката му под кожения си нагръдник. — Можеш да стиснеш, ако имаш още сили.

Той се взря в очите ѝ, усетил пълнотата на гърдата ѝ, побрана в мазолестата му длан. А след това се засмя.

Объркване затъмни лицето ѝ и в този момент, когато вдигна другата си ръка и натика ножа, който държеше, нагоре под гръдния ѝ кош, влагайки цялата си сила, за да прониже кожената броня, и усети как той се хлъзна да вземе сърцето ѝ… и в този момент той гледаше твърдо в лицето ѝ и не виждаше никого освен непознат. И това го възрадва дори повече от изненадата, която видя на това лице.

— Нямам рани — каза ѝ. — Ако не беше новобранка, щеше да провериш, момиченце.

Оръжието изхлипа, щом тя се изхлузи от него и се смъкна непохватно назад.

Някой извика стъписано. Последва припряно движение. Меч блесна в очите на Хаварал, като облизване на ослепителен лъч светлина, и в същия миг нещо се стовари в челото му, донасяйки нова, неочаквана изненада.