Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Бронираните им коне са изненадващо подвижни — каза Севег: виждаше как външните редици вече се подреждат, пиките се снишават, докато бойците се изтеглят от центъра, за да посрещнат конницата на Легиона.

— Превъзхождаме ги числено — каза Раал. — И конете им са изтощени.

Пътят към центъра на Ренд вече бе чист, осеян само с неподвижни трупове. Три четвъртини надолу по склона пиките на Раал се спряха, наместиха оръжията си и забиха пети в неподатливата замръзнала земя.

В миналата война срещу джелеките пиката бе доказала своята ефикасност. Но гигантските вълци връхлитаха без дисциплина и бяха твърде глупави, твърде храбри и твърде упорити, за да променят навиците си. При все това Севег не можеше да разбере как Стражите могат да отвърнат на тази настръхнала линия от остри железни върхове.

— Ренд е загубил ума си — каза тя, — ако се надява да разбие центъра ни.

— Признавам, че изпитвам малко любопитство за това — изсумтя Хун Раал. — Много скоро ще видим какво е наумил.

Конницата на Легиона се понесе в атака. Стражите също. След няколко мига се сблъскаха.

На билото на хълма Ренар потръпна от далечния сблъсък. Видя тела, които се надигаха безшумно, сякаш невидими ръце се пресягаха от празното небе и ги изтръгваха от седлата им. Ръце и крака махаха във въздуха и червени цветя блясваха внезапно като флагове в гмежта на битката. Падаха коне, мятаха се и ритаха. Миг по-късно грохотът на сблъсъка стигна до нея.

Курвите викаха, децата се бяха струпали между мъжете и жените по билото, смълчани и загледани с ококорени очи, някои с палци в устите, други — дърпащи от лулите си.

Ренар видя, че в първоначалния сблъсък се олюляват и падат много повече коне на Легиона, отколкото на Стражите. Подозираше, че това не е предвидено. Предимството на дървената броня на вражеските коне, която все пак осигуряваше изненадващо добра защита, бе, че не забавяше бързината и подвижността на животните. При все това превъзхождащата численост на Легиона спря контраатаката, пое удара и сега, докато ездачите се биеха в кипящия вихър, Стражите започнаха да отстъпват.

Тя погледна към центъра и видя, че най-предните Стражи са стигнали до подножието на склона. Заплющяха флагове, сменящи цвета си на вълна, тръгнала от станциите на отсрещния хълм, и изведнъж Стражите се понесоха нагоре по склона.

Очакващите ги пики блеснаха на слънцето като рукнал планински поток.

Ренар усети някого до себе си, обърна се и видя момичето с накървавеното лице. Сълзи миеха страните му на тесни криви бразди, но светлите му очи, впити в битката долу, бяха сухи.

Лицето на любовника му беше вече навсякъде, от всички страни. Под ръбовете на шлемове, сред неговите бойци и сред враговете, връхлитащи срещу него. Хлипаше, докато се биеше, виеше, докато посичаше този скъп на сърцето му мъж отново и отново, и крещеше всеки път, щом някой от другарите му паднеше. Беше оставил пиката си забита до половината в тялото на един кон — върхът бе пронизал гърдите му и бе стигнал чак до корема. Неверие беше пробягало през Хаварал тогава — много малко съпротивление беше усетил по дръжката на оръжието: върхът се беше хлъзнал покрай всяко възможно препятствие. Ездачът на коня се бе опитал да замахне с тежкия си дълъг меч към капитана, но рухващото под него животно го бе изтръгнало от ръката му и миг по-късно пиката на един Страж проряза през врата му и главата му изхвърча във въздуха.

Ескадронът му отстъпваше, рухваше. Лорд Ренд не беше направил нищо, за да предотврати това, и Хаварал вече разбираше ролята, която ескадронът му бе предназначен да изиграе — на жертвен вал, предпазващ центъра. Щяха да продължат да се бият без надежда за победа или дори за бягство, и в тази окаяна съдба единствената им задача бе да умират бавно.

Не знаеше нищо за останалото от битката. Малкото флагове, които виждаше, едва видими далече на отсрещния склон, до един бяха черни.

Размахваше меча си и сечеше войниците на Легиона. Множеството лица на любимия му бяха разкривени, гневни, изпълнени и с ярост, и с ужас. Други му показваха същото лице в сиво, замъглено объркване, докато бойците се отпускаха или се хлъзгаха от седлата си. Изненадата от смъртта бе нещо, което никой актьор на сцена не можеше да улови, защото истината ѝ мяташе нечовешка сянка върху очите и тази сянка плъзваше, за да завладее кожата на лицето, рукваше надолу да избели гърлото. Беше тиха и беше ужасно неопровержима.

„Любими, защо ми причиняваш това? Защо си тук? Какво съм ти направил, за да понеса това?“