Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

„Моите благословени несретници, които така и не могат да носят удобно войнишкото облекло. Които вечно странят от другите. Могат да се изправят срещу десетина люспести вълци и да не мигнат. Да яздят до Витр и да не се оплачат от отровния въздух. Чакат сега сигнала за настъпление, за да атакуват. Моите деца.

Моите мехове кръв.“

— Сър.

— Легионът на Урусандер е жаден за това — каза Хаварал. — С цялата си мощ те трябва да тръгнат срещу Стражите, преди да настъпят към Карканас. Легионът не може да ни допусне зад гърба си. Посрещаме го днес, на суха трева и в зъл вятър, и мечтаем за идеща мека пролет.

— Сър…

Хаварал се обърна към него със сгърчено лице.

— Мислиш ли, че всички капитани останаха неми? — изсъска му. — Вие, глупаци, наистина ли си въобразихте, че преглътнахме жлъчта си и не сторихме нищо, освен смирено да се поклоним на командира ни?

Кулис потръпна от думите на капитана си.

— Чуй ме — каза Хаварал. — Аз не командвам тук. Що за срам ме караш да понеса? Мислиш ли, че няма да препусна надолу с теб? С пиката ми, насочена и нетрепваща редом до теб? Бездната да те вземе, Кулис — отчая ме!

— Сър, нямах предвид такова нещо. Простете ми за думите ми.

— Не те ли предупредих да не засягаш проблеми на вярата?

— Да, сър. Съжалявам.

В този момент се разнесоха викове и привлякоха вниманието им към дъното на долината, където се бяха появили две малки фигури, едната гонеше другата.

А след това, притихнали, станаха свидетели на едно убийство.

Дойдоха стрелци да прогонят детето и след това продължиха напред.

Миг по-късно гласът на Илгаст Ренд се разнесе ясен в студения въздух:

— Легионът явно поддържа зле лагера си. Помислете добре над това нещастие, Стражи, и за жестокостта на детството. Хун Раал командва игралното поле като убиеца. Побойника. И мечтае да си спечели място в Цитаделата. — Думите не отекнаха, тъй като вятърът ги отнесе. След кратка пауза лордът продължи: — Но вие не сте вече деца. Пробудете каквито спомени ви трябват и дайте отговор!

Умни думи, призна Хаварал, да разчоплят стари рани.

— Пики в готовност и се подготви за настъпление. Капитани Хаварал и Шалат, фланговете тръгват в галоп и след това завиват навътре при сините флагове. Ще хванем леката пехота в капан и приключваме с тях.

Хаварал подръпна юздите и извъртя коня си.

— Към нашия ескадрон, сержант. Вярвам, че това ще е добре разчетено, след като виждам пиките вече да тръгват.

— Оставят билото — каза Кулис, щом поеха към фланговите части.

— Склонът стига.

— И конете ни ще са по-малко задъхани, когато стигнем до тях.

Хаварал кимна.

— Виждат дървената броня и си въобразяват, че на конете ни им липсва издръжливост. Чака ги изненада, сержант.

— Да, сър.

— Илгаст Ренд беше войник — каза Хаварал. — Битките не са му чужди.

— Ще следя за сините флагове, сър.

— Непременно, сержант.

Стигнаха до ескадрона и обърнаха напред точно когато прозвуча заповедта за настъпление.

— Внимавайте с терена, Стражи! — извика Хаварал, спомнил си дупките и ровините по склона.

И поведе надолу. Конят му искаше да препусне в галоп, вместо в тръс, но Хаварал държеше здраво юздите и се изпъна назад, принуждавайки животното да забави.

Леките пехотинци, всеки с по три-четири копия в ръце, се разпръсваха. Вече изглеждаха разколебани, настъплението им се забави, щом видяха приближаващата се конница.

От един ескадрон вляво на Хаварал изцвили кон и хвърли ездача си — явно бе счупил преден крак в някоя ровина или бразда.

— Теренът! — викна Хаварал. — Внимавай с всяка стъпка!

Привлечени от пот и хрипливи дихания, комарите се струпаха на още по-гъсти рояци, докато Стражите се спускаха към дъното на долината. Мнозина кашляха от вдишаните твари, но основният звук бе от скърцането на броня, тропота на конски копита и напористия вятър, който се плъзгаше под железните шлемове и виеше като уловен в капан.

Хаварал слезе пръв от склона и продължи по равното корито, дал най-сетне на коня си свобода да забърза. Ескадронът му препусна след него.

Беше обичал един мъж някога, много отдавна, и споменът за онова лице бе погребан от годините. Появи се изведнъж в умственото му око, сякаш излязъл от сенките, жив и изкусителен, както бе някога. Други се струпаха зад него, всички объркани страсти, които бяха белязали юношеството му, и с тях дойде тъпата болка, терзанието на духа.

Не беше престъпление да се отклониш от обичайната пътека, но все пак си имаше цена. Все едно. Онзи млад мъж си бе отишъл, не искаше да остане задълго с никой любовник, а името му бе изчезнало от живия свят след подпалването на селото му от форулкански нашественици. Дали бе умрял или си бе избрал друг живот, Хаварал не знаеше.