Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

По билото, виждаше тя, пики се подготвяха в шест реда дълбока линия зад Хун Раал и офицерите му. Ренар знаеше, че такива оръжия са най-пригодни срещу конница. Няколкостотин леки пехотинци се придвижваха надолу по склона, въоръжени с метателни копия. Някои се развикаха на двете деца, предупреждаваха ги да се махнат, но никое от децата не реагира; дългите крака на момичето вече скъсяваха разстоянието между него и по-малкото момче, чийто смях беше секнал — то вече бягаше не на шега.

Ренар виждаше кръвта, вече покрила половината лице на момичето.

Няколко мига преди момичето да го настигне момчето рязко зави и се втурна към редиците на врага.

Момичето го догони, бутна го с две ръце и го събори. Момчето се претърколи и се помъчи да се изправи, но момичето беше по-бързо, затисна го с колене и едва сега Ренар видя камъка в дясната му ръка.

Виковете на пехотинците секнаха, когато момичето натресе камъка в главата на момчето, още веднъж, и пак. Махащите ръце и ритащите крака на детето се отпуснаха и не помръднаха повече. Момичето продължаваше да млати с камъка.

— Плащай, Скрила! — викна една от курвите. — Приех ти залога, тъй че плащай!

Ренар придърпа халата по-плътно около себе си. Видя как един пехотинец се приближи към момичето и му каза нещо. Когато му стана ясно, че то не го чува, го перна отстрани по главата. Пусна копието си, сграбчи момичето и изтръгна с усилие окървавения камък от малките му ръце. След това го бутна настрани.

Момичето се олюля, вдигна глава и едва сега видя къде го е отвела гонитбата. Дългите му крака отново засвяткаха, когато затича обратно към хълма, но сега бягаше като пияно.

Тялото на момчето беше малко и опърпано, проснато като останка от зловещо жертвоприношение, и войниците го заобикаляха отдалече, докато настъпваха.

— Така трябва да почва една война! — извика курвата, вдигнала стиснатата си в юмрук печалба.

Капитаните и вестоносците им се струпаха около лорд Илгаст Ренд. Колкото и стабилен да изглеждаше знатният командир, тежък в очуканата си броня и с изражение, не издаващо нищо освен увереност, възседнал бойния си кон, Хаварал се мъчеше да надвие студения ужас. В корема му имаше празнина, която никое перчене не можеше да запълни.

Остана в края на струпаните офицери, със сержант Кулис до него, да действа като ездач и глашатай, когато се дадат заповедите.

Строг и смръщен, Кулис не беше от словоохотливите, тъй че когато заговори, Хаварал се изненада.

— Казано е, че всяка армия е като тяло, същество от плът, кост и кръв. И разбира се, за онзи, който я командва, може да се каже, че е главата му, мозъкът. — Гласът на сержанта бе нисък. Едва ли някой друг щеше да долови думите му.

— Не е моментът, сержант — каза с тихо ръмжене Хаварал. — Да повдигаш въпроси на вярата.

Несклонен сякаш да бъде разубеден, Кулис продължи:

— Но всяка армия също така има сърце, бавно туптящ барабан в самия център на гръдта ѝ. Един истински командир знае, че трябва да командва първо него, преди всичко останало.

— Кулис, казах: спри.

— Днес, сър, сърцето командва главата.

Методичното мислене на сержанта бе направило бавни и отмерени стъпки, стигащи до истина, която Хаварал бе разбрал още от първите му думи. Лорд Илгаст Ренд беше прекалено гневен и непрестанно забързващият барабанен ритъм ги бе довел стремглаво до това било, под това студено утринно небе. Враговете насреща им бяха, всички до един, герои на Куралд Галайн. Още по-лошо — не бяха тръгнали срещу Стражите и следователно не ги бяха провокирали.

„Ще бъде просто, значи, да се хвърли вината за началото на тази гражданска война в нозете на лорд Илгаст Ренд. И на нас, Стражите.“

— Чудим се, сър — каза Кулис, — кога ще говорите?

— Да говоря? Какво имаш предвид?

— Кой по-добре познава ума на Калат…

— Калат Хустаин не е тук.

— Лорд Илгаст…

— На лорд Илгаст беше дадено командването на Стражите. Сержант, кои сте това „ние“, за които говориш?

Кулис изсумтя.

— Родствениците ви, сър. Всички те сега гледат към вас. В този момент, сър. Гледат към вас.

— Предадох думите на Хун Раал — каза Хаварал. — И лордът реши да им отговори.

— Да, сър, виждам ножа в ръката му. Но ние, меховете кръв, носим сега капки пот.

Хаварал извърна очи. Гаденето, изливащо се в стомаха му, кипна. Очите му обходиха редиците на Стражите, чакащи на своите покрити с дървена броня коне, дъха на животните, излизащ на облачета пара, по някоя глава тук-там, тръскаща се сред рояка комари. Родствениците му бяха неподвижни на седлата, лакираните им, стегнати с кожа дървени нагръдници блестяха на ярката слънчева светлина. Под ръбовете на шлемовете им видя, едно след друго, лица твърде млади за това.