Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Беше изгубил Кулис от поглед и все пак копнееше за него, отчаяно му се искаше да зърне лице различно от онова, което сега го обкръжаваше. Представи си как го стиска здраво, как заравя лицето си в извивката на врат и рамо, и плаче, както може да плаче само старец.

Не е ли и самата любов изненада? Равна на тази от смъртта? Не отнема ли първо очите? Такива трепети, че да отслабят и най-храбрия мъж или жена… тръпнещото ѝ ехо никога не напуска тленна душа. Беше се лъгал. Никаква музика нямаше в това, никаква песен, никакъв хор на копнеж и на жал. Имаше само хаос и лице на любим, който никога, никога нямаше да си иде.

Убиваше любимия си неспирно. Отново и отново, и отново.

Само няколко конски дължини отделяха двата центъра.

Севег видя как пиките на вражеските ездачи се наклониха на една страна и едва в този миг забеляза, че цялата половина на Стражите в предната линия са закрепили оръжията си на левите си страни… а тази линия беше отдясно на нея.

Щом двете сили се сблъскаха, челната линия ездачи се разтвори настрани в забавен ритъм и рев възвести звънливия сблъсък на прътовете на пиките им с тези на пиките срещу тях, когато пометоха насрещните оръжия навън все едно огъват настрани стръкове трева.

Непосредствено зад тях и в същия забавен каданс като на тези пред тях, втората линия удари в оголения фронт на линията в центъра; тласъкът се разля на вълна настрани.

Севег извика изумена. Точността на маневрата беше стъписваща, ефектът — опустошителен.

Центърът на Легиона се огъна, докато издъхващи бойци биваха отскубвани от земята и тласкани към редовете зад тях. Пики закачаха свои войници, повличаха оръжия или кършеха прътове. След няколко мига засвяткаха мечове, засякоха по глави, вратове и рамене.

Войниците се мъчеха да удържат, мнозина падаха, а първите врагове продължаваха да се врязват все по-дълбоко, кипнали нагоре по склона.

— Смрад на Бездната! — изсъска Хун Раал, изведнъж вцепенен. — Вкарай пешите ни флангове! — извика той, изправен на стремената. — Бързо, проклети да сте всички! — Завъртя коня си. — Втори ред център, надолу по склона бегом! Оформи втора линия и дръж да спасите живота си!

„И нашия.“ Устата на Севег изведнъж пресъхна и тя усети как вътрешностите ѝ се свиха, сякаш всеки орган се бореше да отстъпи, да побегне, само за да се окаже заклещен в капана на костите. Ръката ѝ стисна дръжката на меча. Кожата, увила дръжката, беше твърде гладка — още не беше изтъркана и потъмняла от пот — и оръжието сякаш се възпротиви на хватката ѝ.

— Дръж го в ножницата, глупачко! — сряза я братовчед ѝ. — Ако паникьосаш войниците ми, жива ще те одера.

Долу Стражите кълцаха, сечаха и косяха, идваха все по-близо. От шестте реда дълбока линия на пиките останаха само два и предният бързо се разпадаше.

После над билото загъмжа от войници от двете страни на Севег и Хун Раал, събраха се, щом ги подминаха, и снишиха пиките си.

— Сега вече ще ги смелим — каза Хун Раал. — Но проклет да съм, това беше добре отиграно.

— Не си е представял, че е срещу цели три кохорти — отвърна Севег и собственият ѝ глас прозвуча тънко в ушите ѝ, докато облекчението я изпълваше.

— Не бих отказал и още две.

„И така да се опразни лагерът на Урусандер. Но това щеше да издаде намерението на Раал твърде ясно.“

— Виж левия фланг! Нашата кавалерия пробива!

Тя погледна натам и облекчението отстъпи на въодушевлението.

— Моля те, братовчеде, разреши ми да се присъединя към тях!

— Добре, върви. Не, чакай. Дръж ескадрона си вкупом, Севег. Окървавете мечовете си на всяка цена, но само по ръбовете — искам да препуснеш към Илгаст Ренд. Той не се измъква. Подгони го, ако потрябва. Той ще се изправи днес във вериги пред мен, разбираш ли ме?

— Жив, значи?

— Жив. Хайде, върви, забавлявай се.

„Твърде бързо ме нарече глупачка, братовчеде. Няма да забравя тези публични унижения, а когато следващия път те взема в прегръдката си, ще ти напомня другата страна на насладата.“

Махна на ескадрона си и пое по билото.

Хаварал зарита, мъчеше се да се измъкне изпод мъртвия си кон. Животното беше неимоверно тежко, затиснало беше единия му крак, но все пак той се бореше. Когато затиснатото коляно поддаде на упоритото дърпане и костта се изтръгна от ставата, извика от болка.

Заля го мрак, но той се помъчи да остане в съзнание.

„Е, това е. Не отивам никъде.“

Някъде зад него, извън полезрението му, конницата на Легиона опустошаваше центъра. Капитанът не бе успял да ги удържи и вече, знаеше го, битката беше загубена.