Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Гризин Фарл сви рамене.

— Може би имат очи само един за друг. Какво знам аз? Тъмно е там!

— Спести ми шегите, азатанай!

— Не се шегувам. Е, не чак много. Терондай — с толкова обич всечен на пода на Цитаделата от самия Драконъс — грее със сила. Портата на Мрака вече е ясно видима в Цитаделата. Тази сила възпира всеки, който би се опитал да я разбие.

— Що за заплаха представлява Каладън Бруд за лорд Драконъс? Това е безсмислено!

— Да, сега разбирам, че е, но вече съм го казал. Може би Майка Тъма ще се обърне към външния свят и ще види каквото има да се види. Дори аз не мога да предскажа какво би могла да направи тя или какво би могла да каже на своя любовник. Ние азатанаите сме натрапници тук, в края на краищата.

— Драконъс е имал повече събирания с азатанаи от всички други тайсти.

— Със сигурност ни познава добре — съгласи се Гризин Фарл.

— Това някакъв стар спор ли е тогава? Между Драконъс и Висшия зидар?

— Те като цяло отбягват компанията си.

— Защо?

— Не ми се полага да коментирам това, приятелю. Съжалявам.

Силхас Руин вдигна ръце и се отпусна назад.

— Започвам да се съмнявам в това приятелство.

— Наскърбен съм от думите ти.

— Значи сме теглили чертата на този разговор. — Той стана. — Може би ще се видим пак. Може би не.

Гризин се загледа след младия благородник, докато той излизаше от пивницата. Видя как другите вдигнаха очи към белокожия брат на лорд Аномандър като с надежда, но и да търсеха увереност или сигурност в Силхас Руин, потиснатостта несъмнено надви това им желание. Гризин се извърна в стола си, засече с поглед слугинята и с широка усмивка я прикани при себе си.

Върховната жрица Емрал Ланеар излезе на платформата и погледна към историка близо до отсрещната стена, потънал сякаш в размисъл за скок към камъните далече долу. Огледа се и заговори:

— Значи това е убежището ти.

Той ѝ хвърли мигновен поглед през рамо и рече:

— Не всички постове са изоставени, Върховна жрице.

Тя се приближи.

— Какво толкова пазиш, Райз Херат, че изисква такова бодърстване?

Той сви рамене.

— Перспектива, предполагам.

— И какво ти печели това?

— Виждам мост — отвърна той. — Незащитен, и все пак… никой не дръзва да мине по него.

— Мисля — разсъди тя, — че простото търпение ще доведе до разрешение. Тази липса на съпротива е само временна.

Лицето му издаде съмнение.

— Допускаш сред знатните решимост, каквато все още не съм видял. Ако стоят с ръце на мечовете си, обърнати са срещу мъжа, който сега споделя тъмното ѝ лоно. Омразата и може би завистта им към Драконъс ги изяжда. Междувременно Вата Урусандер методично премахва всякаква съпротива, а не долавям много гняв сред благородниците.

— Ще се притекат на зова на лорд Аномандър, историко. Когато се върне.

Той я погледна отново, но пак само за миг, преди погледът му да се зарее настрани.

— Домашните мечове на Аномандър няма да са достатъчни.

— Лорд Силхас Руин, действащ на мястото на своя брат, вече събира съюзници.

— Да, благодарността на вериги.

Тя трепна, после въздъхна.

— Райз Херат, облекчи настроението ми, моля те.

При тези думи той се обърна рязко, опря гръб на стената и опря лакти отгоре ѝ.

— Седем от вашите млади жрици са спипали Седорпул в една стая. Изглежда, че от скука са изпаднали дотам да сравняват преживяванията от инициациите си.

— Олеле. Каква съблазън предлага той, как мислиш?

— Мек е, предполага се, като възглавница.

— Хм, да, би могло да е това. А възглавницата, също така, приканва към известен ъгъл на възлягане.

Историкът се усмихна.

— Щом казваш. Тъй или иначе, той се опитал да избяга, а после, когато пътят му до вратата се оказал преграден, пледирал слабостта си към красотата.

— А, комплименти.

— Но пръснати между цели седем жени, цената им не е много.

— Още ли е жив?

— На косъм беше, Върховна жрице, особено когато предложи да продължат разговора с всички дрехи смъкнати.

Усмихната, тя отиде до стената при него.

— Благословен да е Седорпул. Вкопчил се е здраво в младостта си.

Настроението на историка помръкна.

— Докато Ендест Силан като че ли се състарява с всяка нощ. Чудя се всъщност дали не е пострадал някак.

— У някои — каза тя — душата е събирач на години и трупа богатство от незаслужени тегоби.

— Поток от кръв от ръцете на Ендест Силан е още един благослов — вметна Райз. Обърна се и също се загледа към града. — Това поне вече приключи, но се чудя дали жизнената сила не го е оставила чрез тези святи рани.