Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Тя затаи дъх.

— Чия ръка принуждаваме?

— Ние? Върховна жрице, аз не съм…

— Не — отсече тя. — Просто си играеш с думите. Дъвчеш идеи, твърде уплашен да не се задавиш с костта. Не е ли вкусът окайващо краткотраен, историко? Или навикът да се дъвче е достатъчно възнаграждение за такъв като тебе?

Той извърна очи и тя видя, че трепери.

— Мислите ми кръжат към едно-единствено място — каза той бавно, — където стои един-единствен мъж. Той е своята собствена крепост, този мъж, когото виждам. Но зад стените си той крачи с гняв. Този гняв трябва да ни даде пробива. Пътя ни към него.

— Как се вмества това у теб?

— Като камък в корема ми, Върховна жрице.

— Ученият навлиза в света и при всичките войници, които съставят неизброимите ви идеи, накрая проумявате цената да се живее като тях. Множество от лица… ти вече носиш всички тях, историко.

Той зарея поглед към далечния хоризонт на север.

— Един мъж тогава — каза тя. — Достоен мъж, когото обичам като син. — Въздъхна и сълзи опариха очите ѝ. — Той вече почти се е отвърнал, и тя от него. Горкият Аномандър.

— Синът убива любовника в името на мъжа, който би станал негов баща. Необходимостта поражда собствената си лудост, Върховна жрице.

— Изправени сме пред трудности — каза Емрал. — Аномандър обича Драконъс и чувството е взаимно. Измерва се в огромна почит и нещо повече: съдържа искрена привързаност. Как разтрогваме всичко това?

— Чест — отвърна той.

— Как така?

— Те са мъже, които държат на честта над всичко останало. Честта е доказателството за цялост в края на краищата и те избират да изживеят това доказателство във всичко, което вършат. — Обърна се към нея. — Предстои битка. Срещу Урусандер Аномандър ще командва всички Домашни мечове на по-големите и по-малките домове. И, може би, един възкресен легион Хуст. Нарисувай картината, която предлагам, Върховна жрице. Бойното поле, силите, строени една срещу друга. Къде, прочее, виждаш лорд Драконъс? Начело на своите могъщи Домашни мечове… които толкова ефикасно унищожиха Пограничните мечове? Той ще държи на своята чест, нали?

— Аномандър няма да му го откаже — прошепна тя.

— И тогава? — попита Райз. — Когато знатните разберат кой би застанал с тях в предстоящата битка? Няма ли в своя гняв — в своята ярост — да се отдръпнат?

— Но почакай, историко. Аномандър със сигурност ще обвини благородниците си, че изоставят полето на битката.

— Може би в началото. Аномандър ще види това поражение като неизбежно. Така унижението от капитулацията ще бъде за Урусандер, защото той не може да види в жеста на Консорта причината за това. Поражение, наложено от гордостта на Драконъс, и когато Консортът остава неразкаян — а той не може да направи нищо друго, тъй като ще види капитулацията като измяна, както е длъжен; всъщност тогава той ще го разбере като своята собствена смъртна присъда… тогава, Ланеар, ще видим как тръгват един срещу друг.

— Знатните ще приветстват отхвърлянето на това приятелство от Аномандър — каза тя. — Драконъс в крайна сметка ще се окаже в изолация. Не може да се надява да надвие такава обединена съпротива. Тази битка, историко, ще е последната в гражданската война.

— Обичам тази цивилизация твърде много — каза Райз все едно опитваше вкуса на думите си, — за да я видя унищожена. Майка Тъма изобщо не бива да узнае за всичко това.

— Тя никога не ще прости на своя Първи син.

— Да.

— Честта е ужасно нещо — каза тя.

— Толкова по-нечувано е нашето престъпление, Върховна жрице, с изковаването на оръжие в пламъците на целостта, огън, който ще захранваме, докато не изгасне. Ти го виждаш като син. Не ти завиждам, Ланеар.

Глас изкрещя в ума ѝ, надигнал се от наранената ѝ душа. Болката, родила този крясък, бе непоносима. Любов и измяна на едно острие. Усети как острието се обръща и извива. „Но не виждам никакъв друг начин! Трябва ли Карканас да загине в пламъци? Ще бъдат ли превърнати войниците на Урусандер в затъпели убийци и като такива, ще вземат ли властта без съпротива, без отпор? Орисани ли сме да превърнем любещи войната в наши властници? Колко остава, преди Майка Тъма да отвори очи на хищна птица с нокти, вкопчени в подпорите на трона? О, Аномандър, съжалявам!“ Забърса очите и страните си с ръка.

— Ще затворя престъплението в огледалото си — каза сломено. — Където може да вие нечуто.

— И като помисля колко те подценява Синтара.

Тя поклати глава.

— Вече не, вероятно. Написах ѝ.