Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Не. Не ме следвайте.“

Малко преди това, докато седеше на скамейката във вътрешната градина, присвит от жестокия студ под дебело наметало от меча кожа, беше гледал как младият заложник Орфантал тича покрай фонтана с черния замръзнал басейн. Момчето държеше дървен меч в едната си ръка, а кучето, Рибс, тичаше до него все едно беше преоткрило младостта си. Вече изцерено от глисти, беше наедряло и показваше гладките мускули на ловния си произход. Разиграваха си въображаеми битки и неведнъж Ендест се беше натъквал на Орфантал в предсмъртните му гърчове, а Рибс се приближаваше до момчето и разваляше трагизма на сцената със студената си влажна муцуна, душеща в лицето на Орфантал. Момчето изскимтяваше и след това ругаеше кучето, но беше трудно да се намери злонамереност в любовта, проявявана от животното, и скоро двамата започваха да се боричкат върху тънкия снежен килим.

Ендест Силан не беше снизходителен свидетел на всичко това. В сивите полуочертани сенки, мятани от дете и куче, виждаше само бъдещи кошмари.

Лорд Аномандър беше напуснал окаяната къща на своя брат — сцена на скорошна касапница — в компанията на азатаная Висш зидар Каладън Бруд. Тръгнали бяха на север, през изгорялата гора. Ендест ги беше гледал от зацапания с кръв праг.

— Ще държа на обещанието за мир — беше казал Аномандър на Бруд точно преди да тръгнат, докато всички все още стояха в къщата.

Каладън го беше изгледал.

— Разбери следното, Сине на Тъмата, аз строя с ръцете си. Създател съм на паметници в чест на изгубени каузи. Ако пътуваш на запад оттук, ще намериш работите ми. Те красят руини и други забравени места. Стоят, толкова вечни, колкото мога да ги направя, за да разкриват ценностите, към които всеки век се стреми. Те вече са изгубени, но ще бъдат преоткрити. Във времето на някой наранен, умиращ народ, тези паметници биват издигани отново. И отново. Не за преклонение, не за да идолизират — само циниците намират удоволствие в това да оправдаят самоубийството на собствената си вяра. Не, издигат ги в надежда. Издигат ги, за да пледират за здрав разум. Издигат ги, за да се борят срещу безсмислеността.

Аномандър беше посочил каменната плоча на огнището.

— Това сега един от твоите паметници ли е?

— Намерения предхождат делата ни, а след това остават да лежат по дирята на тези дела. Аз не съм гласът на идните поколения, Аномандър Рейк. Нито ти.

— Рейк?

— Пурейк е азатанайска дума — каза Бруд. — Не знаеше ли? Беше почетна титла, дадена на вашата фамилия, на твоя баща в младостта му.

— Защо? Как я спечели той?

Азатанаят сви рамене.

— К’рул му я даде. Той не сподели основанията си. Или по-скоро „тя“, тъй като К’рул е склонен да променя начина си на мислене и така придобива женски облик на всеки няколко столетия. Сега е мъж, но тогава беше жена.

— Знаеш ли значението ѝ, Каладън?

— Пюр Рейкис Калас не А’ном. Грубо преведено — Силата да стоиш мирно.

— А’ном — повтори Синът на Тъмата намръщено.

— Може би като бебе бързо си застанал прав — каза азатанаят.

— А Рейкис? Или Рейк, както често ме наричаш?

— Само това, което виждам в теб и което всички други виждат в теб. Сила.

— Не чувствам такова нещо.

— Никой, който е силен, не го чувства.

Бяха разговаряли все едно Ендест го нямаше, все едно беше глух за думите им. Двамата мъже, тайст и азатанай, бяха започнали да изковават нещо помежду си. И каквото и да беше то, не се боеше от истини.

— Баща ми умря, защото не пожела да се оттегли от битка.

— Баща ти беше окован във веригите на фамилното си име.

— Както и аз ли, Каладън? Даваш ми надежда.

— Прости ми, Рейк, но силата не винаги е добродетел. Няма да ти вдигна паметник.

Синът на Тъмата се бе усмихнал.

— Най-сетне казваш нещо, което изцяло ме радва.

— И все пак си обожаван. Мнозина по природа са готови да се скрият в сянката на нечия сила.

— Ще им се опълча.

— Такива принципи рядко се оценяват — каза Каладън. — Очаквай укори. Осъждане. Онези, които не са ти равни, ще си присвоят това равенство и въпреки това ще те гледат в очите с очакване, с дълбока неискреност. Всяка добрина, която правиш, ще я приемат като заслужена, но такива апетити са безкрайни, а твоят отказ е престъплението, което те само чакат. Извърши го и ще видиш тяхното последващо охулване.

Аномандър сви рамене все едно очакванията на други не означаваха нищо за него и че каквото и да последва от неговото отстояване на принципите, на които държи, ще го понесе.