Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

„Гушестият лебед“ беше кръчма, ценена заради затънтеното си местоположение, надолу по един склон до товарен кей и затънала в основите на по-малък мост. Каменната настилка беше неравна поради натрупалия скреж и още по-опасна с добавката на замръзнали локви, запълнили празнините, оставени от изкъртени камъни. Въпреки това сумракът не можеше да скрие дупките и Келарас се добра до ниската врата, без да пострада. Отвори я и пушливата горещина го лъхна в лицето.

Гласът на Празек прокънтя в тясното претъпкано помещение.

— Келарас! Ела да се налочиш с нас, прасетата! Пияни сме в поражението си, друже, но виж как посрещаме с охота съдбата си злочеста!

Келарас видя приятелите си, подпрени един на друг, на една скамейка до задната стена. Без да обръща внимание на тълпата Домашни мечове извън дежурство, дори на онези, които му подвикваха за поздрав, тръгна към Датенар и Празек и седна срещу тях. Те му се усмихнаха — лицата им бяха зачервени. Датенар бутна каната към Келарас и изфъфли:

— Злият език ни одумва тази нощ, приятелю.

— Разкош има в това обстоятелство все пак — каза Празек, люшна се напред и отпусна месестите си ръце на масата. — Никой благородник не може истински да затъне в дупката на лепнещата тиня на невежеството. Току надникнат лицата ни отгоре за глътка въздух.

— Ако тази смрад е въздух — изръмжа Датенар. — Освен това съм твърде пиян, за да плувам, твърде подут да се удавя и твърде объркан, за да различа едното от другото. Напуснахме моста — толкова поне знам, — а това е престъпление в очите на нашия лорд.

— Късметлии сме, значи, че очите на нашия лорд са другаде — каза Празек.

— Нещастни — поправи го Келарас. — След като трябва да гледам вместо него.

— От това очите на всеки ще засмъдят — каза Датенар.

— Няма да отрека това — натърти Келарас.

Но никой от двамата не беше в състояние да прояви дискретност. С широка, лигава усмивка Празек махна небрежно с ръка.

— Трябва ли отново да поемем поста си? Ще ни сгълчиш ли с хладни закани? Най-малкото, приятелю, изтъкни ни някой добър аргумент, засукана… заплетеност някаква, за цел. Напъхай пръсти в ноздрите и издърпай навън благородния кон, за да можем да видим чудесните му такъми. Сбруята на честта…

— Шпорите на гордостта! — викна Датенар и надигна каната.

— Захапката на дълга между зъбите като юздечка!

— Изтърканото седло на верността, тъй сладко под бузите на задника!

— Да поемеш смрадливия братовчед на оригването…

— Приятели — изсъска Келарас предупредително, — стига. Думите ви са неуместни за офицери на Домашните мечове на лорд Аномандър. Подлагате снизхождението ми на изпитание. Сега ставайте и се молете студеният нощен въздух да ви донесе трезвост.

Веждите на Празек се вдигнаха и той погледна Датенар.

— Той се осмелява, братко! Към моста тогава! Факли идат насам от някой ужасен ъгъл. Това е светлина на откровение, от която всеки грешник ще изтръпне от страх!

— Не мостът — каза с въздишка Келарас. — Преназначени сте. И двамата. По заповед на Силхас Руин. Трябва да се присъедините към легиона Хуст.

Това ги накара да замълчат. Стъписаните им изражения не донесоха удовлетворение на Келарас.

— З-за изоставяне на постовете ни? — попита Празек невярващо.

— Не. Това престъпление си остава между нас. Проблемът е по-прозаичен. Галар Барас има ужасна нужда от офицери. Това е отговорът на Руин.

— О — измърмори Датенар, — несъмнено. Отговорът руина на Руин, руина на всички привилегии, руина на живот. Заповед, огласена с изящество… уви, чуваме я твърде добре.

— Наша привилегия е да я чуем — Празек кимна — на език по-малко от мътен.

— Повече от ясен, брат.

— Точно така, Датенар. Виж как копнея за внезапна сложност. Пожелай да съм затънал в мътилка и еуфоричен евфемизъм. Бих побягнал до най-близката висока кула, достойна за надменната ми гордост. Подсмърчал бих и бих клеймил жалкото състояние на… състоянието, а след това да се намръщя и да заявя: виното е твърде кисело. Твърде… твърде… кисело.

— Ще напердаша слугинята, братко, ако това ще те задоволи.

— Задоволството е мъртво, Датенар, и мъртво… задоволството.

Датенар простена и потърка лицето си.

— Празек, не трябваше изобщо да оставяме моста без охрана. Виж каква съдба позволихме да го премине, след като само една шибалка можеше да накара шопара да побегне. Тъй да бъде. Предавам се на простата съдба и я наричам справедлива.

Празек опря ръце на масата и се изправи.