Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Ще има справедливост най-сетне!

Това последното беше нелепо. На всеки миньор в този лагер мястото му беше тук. Бяха извършили престъпления, ужасни престъпления. Бяха, по думите на съдията, нарушили своя договор с гражданското общество. С по-прости думи, всички те до един бяха убийци, или нещо дори по-лошо.

Пазачите си стояха по местата. Обществото, изглежда, все още не бе готово да приеме радушно затворниците. Истерията на мига бързо заглъхваше, след като и други най-сетне забелязваха стражите на обичайните им позиции и залостената порта с настръхналите ѝ железни зъбци. Въодушевлението рухна. Заръмжаха гласове, след това заругаха.

Варет погледна към лагера на жените. Застъпващите нощната смяна се тътреха от килиите, размъкнати, и се трупаха на малки групи. Никакви стражи не стояха между тях и мъжете. Можеше да долови набъбващия им страх.

„Всички животни, пуснати накуп. Дори този студ не може да потуши зверските страсти. Скоро ще дойде белята.“

Съжали, че беше оставил кирката си, огледа се и видя лопата до една количка за извозване на руда — нарушение на правилата, по-стъписващо от всичко останало днес. Отиде и я взе, а след това, сякаш не можеше да спре онова, което бе започнал, бавно тръгна към жените.

Варет беше висок, а деветте му години в шахтите като пръв каменотрошач бяха разширили раменете му и удебелили врата му. Тялото му вече беше с неестествени пропорции, мишците и торсът му — твърде широки за бедрата и краката му. Извивките и натяганията на пренатоварените му мускули бяха разтеглили раменните му плешки, като в същото време бяха присвили горната част на гръдния му кош, придавайки му леко изгърбен вид. Костите на краката му се бяха огънали, но не толкова много, колкото при много други миньори. В края на смяната, щом се нахранеше, лягаше на нара си, където бе завързал колани за желязната рамка — затягаше ги около себе си, за да изпънат краката му. А единственият мъж, комуто се доверяваше, Ребъл, идваше при него и стягаше каишите през гърдите и раменете му, за да станат плоски. Болката от тези усилия живееше с него всяка нощ, но изтощението си казваше думата и той заспиваше въпреки нея.

С нещо студено, стиснало вътрешностите му, си запробива път през тълпата, като избутваше настрана онези, които не бяха видели приближаването му. Други просто се отдръпваха от пътя му. Мръщеха му се неразбиращо лица, очи се присвиваха, щом видеха лопатата в ръцете му.

Минал беше през по-голямата част от гъмжилото, когато някакъв мъж отпред внезапно се изсмя и извика:

— Котенцата са се събудили, приятели! Вижте, че няма какво да ни спре… мисля, че това е свободата, която сме си спечелили!

Варет стигна до него точно когато понечи да тръгне към жените.

Замахна с лопатата, разби черепа му от едната страна и му прекърши врата. Звукът беше толкова стъписващ, че мъжете наблизо занемяха. Тялото падна, потръпна, кръв и нещо като вода рукнаха около счупената глава. Варет зяпна трупа, изпълнен с обичайната смесица от погнуса и възхита. Лопатата беше почти безтегловна в ръцете му.

След това нещо го отдръпна, накара го да продължи напред, да заеме мястото си в празнината между мъжете и жените. Когато се обърна срещу братята си от ямата, вдигнал лопатата на рамо, видя Ребъл да излиза от гъмжилото — носеше кирка. Следващият, който се появи, също въоръжен с лопата, беше Листар. Листар беше кротък и свенлив, престъплението му беше цял живот насилие над жена му, завършило с удушаването ѝ. Но оставаха въпроси дали връвта е била в неговите ръце. Въпроси, също така, по обвинението в насилие. Но Листар нищо не искаше да каже, нито дори да пледира за невинност. Варет така и не можеше да е сигурен в него, но ето, че беше тук, готов да даде живота си за беззащитните жени.

Ребъл беше висок и жилав. Не беше рязал косата и брадата си, откакто бе дошъл в мината, преди седем години. Тъмните му очи лъщяха сред черно настръхнало гнездо от косми и показваха на всеки, че нервите му са изпънати до крайност. Развихреше ли се, не знаеше как да спре яростта си. Беше убил четирима мъже, един от които вероятно го беше обидил. Другите трима се бяха опитали да се намесят.

Никой друг не дойде при Варет и той видя как няколко души намериха своите кирки и лопати, а след това се запровираха напред. Един посочи с лопатата си към Варет.

— Ганц така и не те видя, че идваш. Страхливецът удря пак. Ребъл, Листар, вижте го тоя, дето държи центъра ви, и когато стигна до него, гледайте как ще побегне!