Труди Канаван - Гилдията на магьосниците

Трябваше му следа. Отпечатъци от стъпки например. Подземните проходи сигурно бяха покрити с прах. Не може Фергьн да не беше оставил някаква следа. Забил поглед в пода, Денил отново тръгна по коридора. Завивайки зад ъгъла, той се сблъска с ниска, тантуреста фигура. Жената изписка от изненада и после отстъпи назад, притиснала ръка към гърдите си.

– Простете ми, милорд! – Тя се поклони и водата във ведрото, което носеше, се разплиска. – Вървяхте толкова тихо, че не можах да ви чуя като се приближавате!

Денил погледна към ведрото и изпъшка. Следите на Фергън бяха редовно почиствани от слугите. Жената мина покрай него и продължи надолу по коридора.

Наблюдавайки я как се отдалечава, изведнъж му хрумна, че тя сигурно знае много повече за проходите в Университета от всеки магьосник.

– Почакай! – извика Денил.

Тя се спря.

– Да, милорд?

Денил се приближи до нея.

– Винаги ли чистиш тази част от Университета?

Тя кимна.

– Налагало ли се е да почистваш някаква необичайна мръсотия? Кални отпечатъци, например?

Слугинята сви устни.

– Някой беше изпуснал храна на пода. На учениците не им е позволено да внасят храна тук.

– Храна, а? Къде я намери?

Слугинята го изгледа странно, след което го поведе по коридора.

– Имаше даже малко по картината – каза тя и посочи с пръст. – Все едно е била накриво и те са я оправяли.

– Разбирам. – Денил внимателно огледа картината. Това беше обикновен крайбрежен пейзаж, с мънички спираловидни раковини, гравирани в рамката. – Благодаря ти – каза той. – Можеш да си вървиш.

Жената повдигна рамене и бързо се отдалечи. Денил огледа внимателно картината и я свали от стената. Зад нея се разкри обикновената дървена ламперия, която покриваше стените на страничните коридори. Денил постави ръка върху нея и напрегна сетивата си, за да проникне отвъд. Усещайки някаква метална форма, той затаи дъх. Проследи с пръст контурите й и изведнъж една част от ламперията поддаде на натиска му.

Денил се озова пред зейналия вход на подземен тунел. Повя хлад. Той потрепери от радост и възбуда, закачи картината на мястото й, формира светлинна сфера над главата си и влезе в тунела.

Коридорът беше тесен и той трябваше да върви наведен, за да не удря главата си в тавана. По ъглите висяха мрежи на фарини. Когато стигна до първия страничен коридор, магьосникът извади от джоба си кутийка с боя и беляза стената. През следващите няколко часа боята щеше бавно да избледнява, докато накрая маркерът щеше да се обезцвети напълно. Дори да му се наложеше да обикаля няколко часа, накрая пак щеше да успее да намери пътя си по безцветните петна на стената.

Той погледна към пода и гръмко се разсмя.

В дебелия слой прах ясно ли личаха следи от стъпки. Денил клекна и разпозна характерния отпечатък на магьоснически ботуши. По ясно оформените пътечки си личеше, че някой беше минавал оттук твърде често.

Денил се изправи и тръгна по следите. Достигайки до следващия страничен коридор, той с изненада установи, че следите се разделят. Той отново клекна и ги огледа отблизо. Към страничния тунел водеха два чифта следи – едните бяха на магьосника, а другите имаха по-малки размери. Следите в главния коридор бяха по-пресни и многобройни.

До ушите му достигна слаб звук, който силно наподобяваше човешка въздишка. Денил замръзна и усети, как по гърба го полазва студена тръпка. Тъмнината отвъд обсега на светлинната му сфера изглеждаше гъста и плътна, пълна с всякакви неприятни изненади, и той изведнъж усети, че нещо го наблюдава.

„Глупости – помисли си Денил. – Тук няма никого”.

Поемайки си дълбоко дъх, той се изправи и погледна отново към следите. После отново тръгна по тях, измина около стотина крачки и се озова пред още странични коридори, по които се забелязваха следи.

Отново изпита неприятното усещане, че нещо го следи. Освен своите стъпки, той като че ли чуваше тихото ехо на нечии чужди. Лек полъх на вятър донесе миризмата на гнило и на нещо живо, но мръсно... Той зави зад ъгъла и всички въображаеми образи излетяха от главата му. На двайсетина крачки пред него следите свършваха пред една врата. Той пристъпи напред, но изведнъж се вцепени от страх при вида на тъмната фигура, която изникна от коридора зад него.

– Лорд Денил. Мога ли да се поинтересувам какво правите тук?

На Денил му се стори, че се раздвоява и докато едната му половина ломотеше безсмислени извинения, другата безпомощно гледаше как първата го кара да изглежда като идиот.