Иън Пиърс - Аркадия

Роузи прие информацията, но не и кейка. Майка ѝ беше строга по отношение на яденето между храненията. „Едно дебело момиче никога няма да си намери добър мъж, Роузи“, беше нейното убеждение, насадено от пралеля Джеси, жена, която си падаше по клишетата.

— Феите също не съществуват.

Литън се намръщи.

— Учените твърдят, че не съществуват. Но какво знаят те, а? Често си мисля, че вярата в нещо може да го направи действително. Ако ти вярваш в тях, никога няма да можеш да убедиш някой, който не вярва. Ако не вярваш, никога няма да промениш възгледите на този, който вярва. Ако някога срещнеш фея, вероятно ще е разумно да внимаваш с кого споделяш за това.

— Може и да сте прав — отвърна Роузи.

Въпросът беше възникнал няколко дни по-рано, когато Роузи се беше отбила да нахрани Професор Дженкинс.

Дженкинс беше стар, агресивен и ужасно дебел, а целият му живот беше посветен на стремежа да просне туловището си върху най-удобната мебел в къщата. Малкото будни моменти прекарваше в ядене; неотдавна беше открил, че може да храносмила и спи едновременно. Никоя мишка или птичка не би се изплашила от присъствието му. Игрите не му бяха познати дори като малко коте, макар да беше трудно да си го представиш като млад.

Всъщност оттам произлизаше и името му — чудовището беше кръстено на човек, който беше преподавал химия на Литън в младежките му години, също толкова тлъст, проклет и неприятен. Понякога Литън се чудеше дали старият му тормозител не се беше преродил в домашния му любимец. Имаше нещо в студения злобен поглед, което му напомняше за уроците в мразовитата класна стая.

Какъвто и да беше произходът на безсмъртната му душа, Дженкинс рядко допускаше някой да приближи до него. Но търпеше Литън и изглежда почти харесваше Роузи; единствено на нея позволяваше да го гъделичка по корема.

Обикновено щом пристигнеше, Роузи се качваше горе, където Дженкинс лежеше по гръб, а тлъстичките му лапи стърчаха във въздуха — истинско въплъщение на наслада. Сред многото си други недостатъци той беше и малко глух и не му беше особено драго да слезе долу и да открие, че храната вече го очаква. Затова Роузи не само го хранеше, но ѝ се налагаше и да го събуди, макар да се беше стигнало дотам, че на практика го носеше до кухнята.

Този ден Дженкинс не беше на обичайното си място, затова Роузи беше оставила чантата си в антрето и влизаше от стая в стая, като го викаше по име. Нямаше го никъде и тя беше готова да си тръгне, но в този момент забеляза, че вратата към мазето е открехната. Литън никога не използваше тази част от къщата; тя наистина беше твърде голяма за сам човек, макар той да се беше постарал да запълни всяка стая с книги.

Дори според стандартите на останалата част от къщата — а Литън не беше от най-подредените хора — мазето беше неприятно. Беше покрито с прах и миришеше на влага и мухъл. Освен това беше и тъмно. Докато се промъкваше по тесните стълби, Роузи успяваше да различи само купчини хартия, стари чаши и вехти мебели от помещението, което някога е било кухня за прислужниците. Единствената светлина се процеждаше през мръсното стъкло на врата, която водеше към обраслата задна градина.

— Ехо? — извика тя. — Дженкинс? — обзе я лек страх, докато оглеждаше мизерията наоколо, макар обикновено да не се боеше от нищо. Най-малкото не беше сигурна дали изобщо е редно да бъде тук. — Дженкинс? — извика отново тя, а след това, по-уверена, че мястото е празно, извика малко по-силно. — Дженкинс, дебеланко!

Може би глухият звяр се беше скрил под нещо? Без да спира да подвиква, тя взе да наднича в шкафовете, под масата. Нищо. Тогава зърна ръждясала метална арка като онези, които хората ползват за отглеждане на рози, подпряна сред камара градинарски принадлежности. Беше виждала такава в една провинциална къща, която бяха посетили с класа ѝ по време на екскурзия предишното лято. Все пак беше странна, покрита с консервни кутии, хартия и парчета тънко фолио, с плътна завеса, преметната отгоре, също толкова тежка и тъмна като черния плат за затъмняване при бомбардировки, какъвто все още се пазеше в много къщи. Роузи се съмняваше, че ще помогне особено за защита от атомни бомби, но хората ги пазеха за всеки случай.

Тя приближи към вонящата на плесен завеса и я отметна, за да се увери, че Дженкинс не се е сгушил зад нея. Изпищя уплашено и инстинктивно вдигна ръце към очите си, извърна се от ослепителната светлина, която нахлу в мръсната стаичка.