Иън Пиърс - Аркадия

Постепенно разтвори пръстите си, за да надникне между тях и остави очите си да свикнат с блясъка. Беше невероятно. Перголата — в невзрачна мрачна къща, на невзрачна мрачна улица, в невзрачен мрачен ден — отваряше поглед не към влажната, осеяна с петна стена зад нея, а към открит провинциален пейзаж, окъпан в ярка светлина. Пред очите ѝ се спускаха хълмове, огрени от слънцето. Беше виждала подобни картини преди в книгите, които беше заемала от библиотеката. Приличаха ѝ на средиземноморски. Тъмни дървета, които според нея вероятно бяха маслинови, и склонове, покрити със зеленина. В далечината имаше широка, необичайно синя река, която отразяваше слънцето почти хипнотично.

Не беше снимка — със сигурност нямаше начин да съществува толкова жива снимка, — защото долавяше движение. Слънцето върху водата. Птичките в небето. А в полето имаше хора. Тя стоеше със зяпнала уста. Гледката беше прелестна, неустоима.

Пристъпи напред и докосна желязото; беше студено.

Дори не си помисли да си тръгне; искаше само да се приближи още повече. Странен трепет, някакъв импулс премина през тялото ѝ, щом приближи рамката, сякаш някой я гъделичкаше отвътре.

Когато премина изцяло, я блъсна горещ въздух, контрастът със студената влага в мазето беше шокиращ.

Беше прекрасно; искаше ѝ се да смъкне палтото си — грозното червено палто, което беше получила за рождения си ден — и да почувства топлината по кожата си. Искаше ѝ се да изтича надолу към реката и да измие лицето си в нея. Сигурна беше, че усещането ще е прекрасно.

Спря, почувства нервност за пръв път. Изглежда се намираше на входа на малка пещера или нещо подобно; стените бяха покрити с растителност и тънки дръвчета с разпрострени клони, които някак бяха успели да изникнат от процепите. Изведнъж тя осъзна, че там има някой.

Беше момче, изглеждаше по-малко от нея и беше облечено с груба туника, а краката му бяха кафяви и боси. Косата му беше руса и рошава, а изражението му — приятно и открито. Или вероятно щеше да бъде, ако не изглеждаше така ужасено. Тя се огледа, за да види кое го плаши толкова и в този момент осъзна, че може да е самата тя.

Не можеше да продума; не знаеше какво да каже. Надяваше се той да не я нападне, да не вземе да хвърля по нея камъни или нещо подобно.

Той направи няколко крачки, поколеба се и спря. Поклони ѝ се. Тя внимателно отговори с кимване, за да покаже, че е приятелски настроена.

Той заговори, но тя не успя да го разбере. Топлината на летния ден ги обгръщаше, птичките пееха съвсем естествено в далечината, силният пек ги притискаше. Никой от тях не обръщаше внимание.

— Как бих могъл да ви служа? — попита бавно момчето, този път със силен акцент, но на разбираем английски.

Роузи се усмихна облекчено, но така се изненада, че отстъпи крачка назад и се препъна в камък. Опита да запази равновесие и се наложи да направи още една стъпка, а това я изхвърли от светлината. Внезапно се озова обратно в миризливото старо мазе; горещината, звуците, единственото, което все още виждаше, беше момчето и то изглеждаше уплашено и объркано. Беше паднало на колене и докосваше земята с чело.

Магията беше развалена; чудото беше отминало, а Роузи искаше единствено да избяга. Дръпна завесата на мястото ѝ и изтича нагоре по стълбите в сивата английска сутрин. Дженкинс щеше да остане без храна днес и толкоз.

Джак Мур беше на мнение, че външният свят при всичката му нездравословност и изкуственост представлява привлекателна идея за свобода. Затова той често заставаше пред големия екран, който декорираше пространството, водещо към конферентните зали; просто да погледа и да си припомни. Не беше истинско; никъде в комплекса нямаше прозорци, но беше по-добре от нищо. В момента имаше въображаема, но много реалистична гледка на крави, хълмове и трева. Вероятно единствено хълмовете съществуваха все още, но въпреки това той обичаше да гледа. След миг щяха да се променят и да се покрият със сняг, също въображаем, тъй като никъде по света не беше валял сняг повече от десет години. Нямаше представа защо екранът е там. Малко хора освен него проявяваха някакъв интерес към външния свят; всичко съществено се намираше в огромната запечатана сграда, в която живееха и работеха. Навън беше опасно и плашещо.

Той се обърна, щом чу гласове. Малка групичка от хора вървеше по коридора, който водеше до зоната за проучвания и си говореха тихо. Той се намръщи тревожно. Не беше редно да е в тази част на съоръжението; трябваше да си стои в административния блок и определено не биваше да чува това, което другите си приказват.