Иън Пиърс - Аркадия

— Добре ли сте? — подвикна, не смееше да пристъпи твърде близо и прикриваше своята плахост със силен глас.

Той се претърколи и присви очи, за да фокусира погледа си върху силуета на момиче, облечено в яркочервено палто, стиснало голям пакет в едната ръка и кучешка каишка в другата.

— Тук! — нареди тя на животното. — Лошо куче. Непослушно!

— Храна — изхриптя той.

Устните му мърдаха и се опита да каже още нещо, но не се получаваше.

— Храна? — повтори тя. — Дали това е добра идея? Изглеждате болен. Да повикам ли линейка? Лекар?

— Само храна. Дай.

Тя се поколеба, не беше сигурна какво да прави. После отвори пакета си и надникна вътре.

— Ето — каза тя. — Вземете малко сладкиш. Никой няма да възрази, сигурна съм. Боя се, че не е особено хранителен. Всъщност е по-скоро като дунапрен.

Тя протегна ръка, но той не понечи да го вземе, затова тя внимателно го остави на земята до него и дръпна голямото куче встрани.

— Да не си посмял! Сладкишът е много приятен — добави тя, щом забеляза как го гледа той.

Мъжът се съсредоточи с усилие.

— Благодаря.

— Няма защо. Трябва да вървя. Прощавайте за Фреди. Той само искаше да си поиграе. Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ?

Той не ѝ отговори и тя се извърна, направи няколко крачки, а после се върна. Погледна още веднъж в торбата си и протегна ръка, стиснала монета между два от пръстите си.

— Купете си нещо прилично за хапване, ако сте гладен. Не са много, но…

— Махай се.

Тя задържа погледа си върху него още секунда-две, намръщи се неодобрително и бързо се отдалечи. Толкова се беше забавила, че бързо забрави за мислите, в които бе потънала, докато разхождаше кучето. И все пак изпитваше известна гордост, задето беше дала малко пари на онзи човек. Така беше редно, уверяваше сама себе си. Беше благородна постъпка. Добрина. Така правят милите и дружелюбни хора. Не че получи някаква благодарност за жеста си. Вероятно беше някой пияница, който се беше катурнал там, след като беше пропил седмичната си заплата в петък вечер в първата кръчма. Ами ако наистина беше болен? Дали не трябваше да се върне и да провери?

Помисли отново, но реши да не го прави. Беше сторила всичко по силите си, а той ѝ каза да се маха. Ако наистина искаш да ти помогнат, поне се държиш прилично. Казваш: „Помогнете ми.“ Нещо от този род. И все пак…

Тази мисъл развали усещането ѝ за проявена добродетелност и сега освен закъсняла, беше и ядосана. Магазините затваряха в дванайсет и половина и нямаше да ги отворят до понеделник. Ако изпуснеше месаря, останалата част от деня ѝ щеше да бъде напълно съсипана. Какво щяха да ядат? Познайте кой щеше да бъде виновен? Татко ѝ си имаше навици. Днес беше събота, така че беше ден за свински пържоли. А утре за печено. Понякога Роузи се чудеше дали не могат да ядат свински пържоли в сряда, но това щеше да обърка нещата. Когато порасне и се омъжи и има свои деца и дом, щеше да яде свински пържоли в който ден пожелае. Ако, разбира се, изобщо някой я вземеше.

Тя забърза по пътя, опита се да съсредоточи мислите си върху списъка в джоба си. Бакалията, после месарницата и накрая в магазина за зарзават.

А може и в обратния ред. После ще остави кучето и продуктите, а следобед ще отиде да нахрани котката на професор Литън — трите пенита щяха да ѝ дойдат добре, тъй като склонността ѝ към благотворителност беше изчерпала ресурсите ѝ.

Роузи харесваше професор Литън, макар да знаеше, че не бива да го нарича така.

— Не ме наричай професор, мила — казваше нежно той. — Аз съм просто човек, който се труди в нисшите слоеве на съсловието на учените.

Но той изглеждаше и говореше точно като такъв. Само да можеше преподавателите ѝ в училище да приличат повече на него, беше сигурна, че ученето щеше да ѝ носи много по-голямо удоволствие. Вместо това беше изправена пред перспективата да се поти над тестовете по правопис в неделя сутрин, докато родителите ѝ мърморят зад гърба ѝ: „Нямаме представа защо се тормозиш с това.“ А също и с граматиката. Мразеше граматиката.

— Никога не казвай „мога ли да бъда извинена“ — беше я смъмрила учителката едва онзи ден. Трябваше да търпи агонията да стои на един крак по време на импровизирания урок. — Очевидно можеш, Уилсън. Ясно е само като те погледне човек. Но бихме ли те извинили? Зависи. Искаш разрешение, а не оценка на своите способности.

— Но, госпожице… — беше я прекъснала отчаяно тя.

— Никога не започвай изречение с „но“. Това е съюз, а в тази позиция не съюзява нищо. Подобна грешка е типична за неграмотните.