Иън Пиърс - Аркадия

Лесно е да си представим свят, в който не само че малко хора могат да четат, а и малко чувстват тази потребност или желание. Сериозно, четенето може да се превърне в умение, запазено само за малобройна група специалисти, както е за нас обущарството или фермерството. Помислете си колко време ще се спести. Изпращаме децата на училище и през по-голямата част от времето си те се учат да четат, а щом приключат, не докосват книга до края на живота си. Четенето е важно, единствено когато има нещо стойностно за четене. Почти всичко е ефимерно. Това е смисълът на устната култура на разказването и запомнянето на приказките. Хората могат невероятно да се усъвършенстват в мисленето и разбирането без много писане.

За това размишляваше Литън, докато се движеше по пътя към къщата си. В кухнята имаше хляб и сирене; щеше да сложи чайника на котлона, за да кипне вода за чай, да сипе малко въглища в огъня и скоро кабинетът му щеше да се стопли. Никой нямаше да го безпокои. На входната врата рядко се позвъняваше; единствено доставчиците — продукти от бакалията, въглища веднъж месечно, човекът от пералнята носеше сак с влажно пране — прекъсваха покоя му и с тях се занимаваше госпожа Морис, която идваше три сутрини в седмицата, за да се погрижи за него. Повечето вечери се хранеше в колежа, а после се прибираше у дома да почете или да послуша музика на изключително скъпия си грамофон. Позволи си го като глезотия, но винаги беше обожавал музиката — точно затова в неговия въображаем свят щеше да бъде отредено почетно място на песните.

Изпитваше искрена привързаност към много хора, но имаше нужда от малко. Да вземем за пример Роузи, момичето, което хранеше котката му. Или тя го беше осиновила, или той нея. Или може би котката беше сватовница. Тя идваше и често разговаряха дълго. Той харесваше компанията ѝ, възгледите ѝ му се струваха вълнуващи, тъй като нямаше опит с млади момичета, особено с такива от сегашното поколение. Днешните млади бяха много различни. Ласкателно беше, че Роузи изглежда също го харесваше и разговорите им започваха съвсем естествено от една и съща тема, а после превключваха на музика, книги или политика. Беше много по-интересна личност от повечето му студенти или колеги. Изпитваше ненаситно любопитство към всичко.

Роузи Уилсън вдиша въздуха с наслада; беше достатъчно възрастна, на петнайсет (и малко отгоре, мислеше си с удоволствие тя), че да разпознае първите признаци на зимата. Не че ѝ беше нужно доказателство за приближаването ѝ. Отдавна се беше върнала в училище, а това все пак беше най-значимият индикатор.

Беше събота и тя беше свободна до понеделник. Разбира се, имаше задачи за вършене и те щяха да отнемат от времето, което би посветила на себе си. Да разходи кучето на съседа. Да иде на пазар. Да обели зеленчуци и да измие съдовете след хранене. Брат ѝ нямаше скучни задължения. Той беше на работа днес, а в неделя щеше да излезе с приятелите си да играе футбол. Това беше нормално. Това правеха момчетата, а тя правеше това, което правят момичетата.

— И аз искам да играя с приятелите си — възрази веднъж тя.

Сбърка с подбора на думите.

— Ти нямаш такива — рязко отвърна брат ѝ. Той беше две години по-голям от нея, вече си имаше приятелка и печелеше добри пари в железарията. — Умните момичета нямат приятели.

Тя подозираше, че твърдението на брат ѝ е истина; точно затова я беше заболяло, а той точно затова го беше казал. Нейна си беше грешката, че си вземаше всичките изпити и ходеше на училище, където я учеха на разни неща. Родителите ѝ бяха готови да откажат, но тя се наложи.

Затова пазаруваше, макар че направи без да бърза разходката с кучето край канала в края на пътя, а после повървяха през парка, като кучето тичаше напред. Кучето беше добро, послушно и мило. Тя го връзваше пред магазините и то търпеливо я чакаше.

Само че сега беше изчезнало. Тя викаше, оглеждаше се и накрая го чу да лае долу при брега на реката.

— Ела тук! Лошо куче! — повика го не твърде строго и тръгна да провери защо то се маеше там. — Върни се тук! Престани! — скара му се, щом го видя да размахва опашка ентусиазирано и да рови с муцуна в купчина стари дрехи.

Тогава огледа по-отблизо. В дрехите имаше някой. На земята лежеше човек.

Роузи се приближи предпазливо; беше чела по вестниците за трупове на убити, на които са се натъкнали разхождащи се хора. Ала щом се приближи, камарата дрехи помръдна и се чу пъшкане. Мъж с бледо и измъчено лице се беше втренчил в нея. Той примигна и разтърка кървясалите си очи. Истинско облекчение, помисли си тя.