Иън Пиърс - Аркадия

Литън имаше слабост към фантастични приказки за измислени страни, населени (ако това беше правилната дума) от дракони, тролове и гоблини. Точно това го беше привлякло още преди години към компанията на Луис и Толкин.

Ентусиазмът го беше обзел, когато беше тринайсетгодишен и остана повален на легло в продължение на четири месеца от морбили, последвано от заушки и варицела. Затова четеше. Четеше още и още. Нямаше какво друго да прави; тогава все още не съществуваха транзисторни радиоприемници. Докато майка му все носеше стойностни и образователни книги, баща му мъкнеше разни четива с фантасмагории. Истории за рицари и благородни девици, за богове и богини, за пътешествия и приключения. Той четеше, а след това заспиваше и в съня си усъвършенстваше историите там, където смяташе, че авторите са сбъркали. Драконите ставаха още по-проклети, жените по-умни, а мъжете не така отегчително добродетелни.

Накрая сам започна да пише такива истории, но неизменно се стесняваше да ги покаже на някого. Отиде на война, после стана преподавател, изтъкнат интелектуалец и историите останаха недовършени. Освен това лесно се критикуваше работата на другите, но както установи, беше доста трудно да разкажеш история. Първите му опити не бяха много по-добри от нещата, които разгромяваше с лекота.

Постепенно у него се зароди нова амбиция и ето че сега, в една тиха октомврийска събота през 1960 година, щеше да я разкрие в целия ѝ, макар и незавършен, блясък пред приятелите в кръчмата. Беше прекарал години да обсъжда усилията на другите, сега, след много подканяне, беше негов ред.

Надяваше се да бъдат отзивчиви; през годините нови членове се бяха появявали и изчезвали — Луис лежеше болен в Кеймбридж, Толкин се оттегли от литературата, прекомерната популярност и преклонната възраст не му позволяваха вече да пише. Липсваха му; щеше да му е приятно да зърне лицето на Луис.

— Много добре, господа, ако може, оставете питиетата и слушайте внимателно, ще ви обясня.

— Време беше.

— Накратко…

— Хайде бе!

— Накратко, сътворявам света.

Той замълча и се огледа наоколо. Останалите не изглеждаха впечатлени.

— И няма гоблини? — попита с надежда някой.

Литън пое дъх.

— Няма гоблини. Това е сериозно. Искам да изградя общество, което работи. С убеждения, закони, суеверия, обичаи. С икономика и политика. Цялостна социология на фантастичното.

— Ще има и сюжет, надявам се?

— Разбира се. Но историите възникват в обществата, в противен случай не могат да съществуват. Първото трябва да предшества второто.

— Ние нямаме ли го вече? Имам предвид обществото?

— Аз искам друго, по-добро.

— Няма ли вероятност да се получи скучно? — попита Томпсън, дръпна лулата от устата си съвсем за кратко, колкото да заговори. Този път адресираше забележките си към огледалото в дъното на помещението. — Искам да кажа, предполагам целиш да създадеш идеалното общество, но перфектното не подлежи на промяна. Как ще се случи всичко? Ако не може да се случи, нямаш история. При всички положения промяната е заложена в човешката природа, дори да е към по-лошо. Иначе хората ще умрат от скука. Ако започнеш от идеалното, нямаш друг избор, трябва да тръгнеш надолу.

— Освен това, естествено — добави Дейвис, — рискуваш да се превърнеш в Сталин. Идеалното общество има нужда от идеални хора. А хората винаги се оказват ужасно разочарование. Негодни са и ти го знаеш. Просто са проклети досадници. Нищо чудно, че правилата стават налудничави и се изкривяват. Несъмнено си чел не по-малко утопии от мен. В колко от тях би пожелал да живееш?

— Така е. Антеруолд ще бъде рамка за по-добро общество, не за идеално, което очевидно е невъзможно. И все пак, имам нужда от помощта ви, приятели. През следващите няколко седмици ще ви представя в основни линии моя свят. Вие ще ми кажете дали според вас може да проработи. Ще го променям, докато стане силен, стабилен и способен да се справя с несъвършени създания като хората, без да се срине до кошмар, лош като този, който вече имаме — той се усмихна. — В замяна ще ви изслушам отново. Пърсимън — погледна към мъжа отляво на него, който все още не беше казал нищо. — Предполагам, че търсиш начин да разгромиш идеята ми чрез законите на физиката? Ако си направиш труда да махнеш пренебрежителния израз на неодобрение от лицето си към моето фриволно бягство от действителността, вероятно ще споделиш с нас какво правиш ти?

Нужен ми е прекрасен, просторен, пуст пейзаж, окъпан в слънчева светлина, мислеше си Литън, докато въртеше педалите на стария си велосипед към дома си малко по-късно същата вечер. Плавно виещи се хълмове, зелени и осеяни с овце. Истински рай. Поне за английския читател. В планините винаги има нещо зловещо. Там умират хора, нападани от диви зверове или диваци. Възприемаме планините като красиви, но ако можем да профучим през тях в топъл влак. Мнението ни ще е различно, ако ни се наложи да ги изкачваме или да слизаме от тях, докато вали сняг или дъжд.