Иън Пиърс - Аркадия

— Видях… видях… не знам. Видях някого. Нещо. Там горе. Изникна от пещерата. Съвсем неочаквано. После отново се изпари.

Чу се нервно хихикане; в същото време майка му изглеждаше разтревожена, притеснена.

— За какво говориш? Къде?

Той посочи нагоре към хълма.

— От другата страна на потока — призна.

— В гората?

Той кимна.

— Нямах намерение да ходя там. Но чух странен шум.

— Измисля си — отсече една жена: Дел, клюкарка, която за никого не беше казала и една добра дума. Говореше се, че някога била красавица, но безсърдечието бе заличило всичко миловидно по лицето ѝ. Заядливата ѝ реплика беше достатъчна, за да накара майката на Джей да се изправи решително.

— Ще идем да погледнем — каза тя. — Хайде, Джей. Сигурна съм, че е било просто трик на светлината. Стреснал си се, но не бива да се тревожиш.

Милото ѝ отношение беше успокоително; без да обръща внимание на останалите, които очевидно смятаха, че това е просто детинска шега, майката на Джей го хвана за ръка. Само още една от жените тръгна с тях, най-възрастната, която смяташе за свой дълг да присъства на всяка нередност, колкото и незначителна да е тя. Всички останали се върнаха отново към работата си.

Джей пое обратно към потока, прекоси го и влезе в гората. Възрастната вдовица се поклони и си замърмори, за да прогони духовете, всички се изправиха един до друг и надникнаха в пещерата. Нямаше нищо. Нито звук, нито светлина и със сигурност нямаше фея.

— Беше точно там. Наистина — настоя той и ги погледна, за да провери дали са сърдити, или се отнасят с пренебрежение. Не успя да долови нищо; израженията им бяха абсолютно непроницаеми.

— Как изглеждаше феята?

— Беше момиче — отвърна Джей. — Имаше тъмна коса. Усмихна ми се. Беше толкова красива.

— Как беше облечена?

— О, никога не сте виждали нещо подобно! Червена роба, гладка и блестяща, сякаш направена от рубини.

— Ти никога не си виждал рубин — прекъсна го старата вдовица. — Как би го разпознал?

— Блестеше на светлината зашеметяващо ярко — настояваше той. — Беше прекрасна. После просто изчезна.

Жените се спогледаха, накрая свиха безпомощно рамене.

— Е, сега няма нищо — каза майка му. — Затова мисля, че е най-добре да забравим за това.

— Слушай, Джей. Това е важно — намеси се старата вдовица. Наведе се към него и го погледна в очите. — Нито дума. Разбираш ли? Колкото по-скоро го забравим, толкова по-добре. Не искаш да си спечелиш име на побъркан или измамник, нали така?

Той поклати глава.

— Добре. Да знаеш, ако разбера, че някога си говорил за случката, ще ти хвърля най-здравия пердах в живота ти, а аз съм яка старица. Сега напълни вода и да се връщаме обратно на работа.

През останалата част от деня се усещаше странна атмосфера, особена разлика между мъжете, които не знаеха нищо и си работеха весело и добре, и жените, които бяха унили, смътно изплашени. Самият Джей не можеше да спре да трепери; знаеше или поне се надяваше, че не е сънувал. Но също така осъзнаваше, че няма почти никаква вероятност някой някога да му повярва.

Литън хвърли поглед към групичката и се усмихна. Повечето бяха като него, мъже около петдесетте; всички имаха уморен и поопърпан вид. Никой не го беше грижа за елегантни дрехи, предпочитаха изтъркан туид и удобни масивни обувки. Яките на ризите им бяха протрити, ако не броим тези, чиито съпруги ги бяха обърнали наопаки, преди да си признаят, че ризите им са напълно непоправими. Саката им имаха пришити на лактите кожени парчета, за да се удължи животът им, а чорапите на повечето бяха кърпени многократно. Той броеше присъстващите за най-близките си приятели, някои от десетилетия. И все пак не ги възприемаше като приятели или дори като колеги. Не знаеше точно какви са. Просто част от живота му; хора, с които прекарваше съботите, след като някои се бяха отбили в библиотеката, а други бяха прекарали час-два в преподаване, което им беше работата.

Всички те хранеха тайна страст, която грижливо пазеха скрита от останалия свят. Обичаха истории. Някои имаха слабост към детективски книги и криеха издания на „Пенгуин“ със зелени корици зад томове с кожена подвързия, посветени на англосаксонската история или на класическата философия. Други изпитваха също тъй горещо тайно влечение към научната фантастика и за тях нямаше нищо по-хубаво от това да се скатаят с някоя книжка за изследване на междугалактическото пространство помежду лекциите за еволюцията на руския роман от деветнайсети век. Трети предпочитаха шпионски и приключенски истории, без значение дали от Райдър Хагард 2 2 Британски автор на приключенски романи (1856-1925). — Б.ред. , или с Бушан 3 3 Шотландски писател и политик (1875-1940). — Б.ред. (за по-екстравагантните), или с Джеймс Бонд.