Иън Пиърс - Аркадия

Зад ъгъла се чу експлозия от негодувание. Джак спря на място и застана така, че да може да наблюдава, без да привлича внимание. Групата учени се беше скупчила като отбранително ято, събрало се да посрещне приближаващата заплаха.

Източникът на шума беше математичка на име Анджела Миърсън. Виждаше я да крачи, а буреносното ѝ изражение беше в пълен контраст с безизразното подчинение, излъчвано от останалите. Всичко друго у нея също беше различно; тя беше по-висока, облечена в ярколилаво, а те бяха почти като в униформа в кафеникавосивите си дрехи. Косата ѝ беше дълга и разчорлена, сякаш току-що беше станала от леглото. Техните жестове бяха премерени и контролирани, нейните — свободни и небрежни като косата ѝ, която в някакъв момент е била оформена в сложен кок, но после беше оставена да се роши на воля.

Изследователите колективно решиха да се преструват, че нея я няма. Грешка от тяхна страна. Тя не го прие особено добре.

— Къде е той? — тя леко снижи тона си.

Някои изглеждаха шокирани от липсата на респект, контрол и преструвка у нея. Други бяха леко уплашени. Не бяха свикнали с подобно поведение, макар някои да бяха работили с нея преди и да бяха ставали свидетели на подобни избухвания. Те обикновено означаваха, че е работила твърде усилено.

— Е, какво? Онемяхте ли? Къде е проклетата малка невестулка?

— Наистина трябва да се успокоите — обади се тревожно някой. — Протоколът за регистриране на недоволство е ясен. Бих могъл да придвижа документацията, ако желаете, сигурен съм…

— О, я млъквай, кретен такъв — тя размаха лист хартия пред лицето му. — Погледни това.

Той го прочете и видно се изненада искрено.

— Вие сте отстранена — каза той.

— Самодоволство ли виждам върху физиономията ти?

— Не, разбира се — отговори колебливо той. — Нямах и най-малка представа. Наистина.

Тя изсумтя.

— Лъжец — отсече.

— Утре ще се проведе изслушване. Сигурен съм, че всичко ще се изясни.

— Ха! — възмути се тя. — Утре? Защо не днес? Да ти кажа ли? Защото той е невестулка.

— Убеден съм, че доктор Ханслип действа в интерес на всеобщото благо и е наш дълг да се подчиняваме на желанията му. Всички ние имаме пълна вяра в лидерските му умения и не разбираме какво се надявате да постигнете с такова поведение.

Тя го погледна с унищожително отвращение.

— Не разбирате ли? Наистина ли не разбирате? Тогава ме гледайте. Може и да научите нещо.

Тя го замери с листа, смачкан на топка, и го накара да потрепне, а после рязко се извърна и пое надолу по коридора.

— Ха! — възкликна още веднъж, преди да се скрие от поглед.

От групичката се чу нервно хихикане, предизвикано от облекчение.

— Сигурно пак се е нафиркала — каза някой. — Нужно ѝ е, за да включи на пълна мощност. Ще се успокои след ден-два.

— И все пак е напълно луда — обади се друг. — Не знам как се задържа толкова дълго. Аз не бих търпял.

В този момент той забеляза, че Джак ги наблюдава, застанал встрани. Изгледа го кръвнишки и снижи глас.

Силно се надявах драматичното ми напускане да ги е впечатлило до един; определено не се чувствах толкова уверена в този момент. Отношенията ми с Ханслип винаги са били най-малкото деликатни, меко казано, но от доста време тази деликатност категорично беше преминала в нещо, което може да се нарече творческо напрежение. Той не ме харесваше, а аз не можех да го понасям, но в известен смисъл имахме нужда един от друг. Като музикален дует от миналото: Робърт Ханслип — пари, Анджела Миърсън — интелект. Освен това разговаряхме и неговата глупост често ме караше да обмисля и преценя нещата по нов начин. Този път обаче беше различно. Той беше стигнал твърде далеч. Току-що бях разкрила замисъла му: да открадне работата ми и да я продаде на онази твар Олдмантър, може би най-отвратителния и зловреден човек на планетата. Така беше според мен и признавам, че други са на различно мнение. Но те са кретени.

Още повече, бях разбрала, че е работил по тази схема известно време и същевременно ме е лъгал в лицето. Досещах се, разбира се, че е намислил нещо, но сглобих картинката съвсем случайно, благодарение на изненадващо посещение на човек, на когото обикновено не бих обърнала особено внимание.

„Лушън Грейндж, представител продажби“, така беше представен. Какво ме интересуват такива хора? Идват и си отиват, събират нещата си. Съвсем случайно забелязах точно този и то само заради протекла тръба в един коридор, което означаваше, че трябва да мина през някой от второстепенните маршрути. Само защото Лушън Грейндж избра точно този момент да излезе от стаята, която му бяха отредили. Спомнях си го; знаех, че е така. Някъде в дълбините на съзнанието си усещах, че е важен за мен, и то не заради нещо, свързано с четките за тоалетна, които пробутваше. Най-после в едно отдалечено кътче на съзнанието си го открих. Осемнайсет години по-рано бяхме прекарали известно време заедно в затънтен институт в Южна Франция, в самото начало на великата пустиня, която се простира от Пиренеите, чак до Южна Африка. Исках да видя повече, но се разболях и вместо това прекарах времето в кома; веднага щом започнах да се възстановявам, ме изпратиха обратно на север и бях така упоена, че не можех да погледна дори през прозореца на хеликоптера.