Иън Пиърс - Аркадия

— Грешка — продължих аз. — Грешка, грешка. Всичко това е грешка. Знам, че е така. Помисли. На теория би трябвало да сме в състояние да преминем в безброй вселени. Защо тогава успяваме да достигнем само до една, а? Никой не се е замислял по този въпрос. Според мен цялата теория за алтернативна вселена е пълна глупост. Ние се движим в тази вселена. Само тя съществува. Казано в прав текст, пътуване във времето. Ако действително е така, трябва да престанем веднага. Трябва да започнем отново. От самото начало. Незабавно.

— Не можем да започнем отначало — възрази той. — Помисли за цената. Защо ми казваш това?

— Защото съм права. Чувствам, че е така.

Разбирате ли, в този момент не можех да го обясня както трябва. Все още не разбирах защо му се иска да омаловажи притесненията ми. Той знаеше как работя и беше наясно, че всичко се базира на инстинктите ми. Освен това мислех, че ще е щастлив да обори трупани два века хипотези във физиката. Какъв по-добър начин да си създадеш име?

Вместо това започна надуто да мърмори за проектобюджетите. Направих връзката чак когато разбрах, че е водил преговори да продаде всичко на Олдмантър. Без никакво съмнение основният му аргумент е бил, че продава функциониращо, използваемо съоръжение, което дава възможност за безкрайно пространство и ресурси. Доста добър аргумент, стига в онова, което им е казал, да имаше и капка истина.

Нещо твърде опасно за употреба освен за малки експерименти не би отворило ничий портфейл. А и неговият подход беше ужасно консервативен. Изправен пред избора да се довери на инстинкта ми или на усилията на поколения учени, единствената му реакция беше да настоява за доказателства. Това беше черта от характера му, която никога не съм разбирала или харесвала. Защо просто не повярва на думата ми?

Призивът за спешна среща беше отправен в четири часа сутринта, толкова рядко събитие, че накара всички свързани с това да се събудят, облекат и пристигнат със забележителна бързина. Още по-необичаен беше начинът, по който се случи; нямаше намеса в съня, така че заспалите да се събудят от образа на това, което трябва да се направи; не беше получено и съобщение от системата за комуникация. Не; човек, истинска личност, тропаше по вратите, не преставаше да блъска, докато обитателите отвъд тях не се бяха надигнали, сънени и объркани.

Нямаше обяснение за подобно странно поведение, затова шестимата души, които пристигнаха в анонимен подземен офис бяха силно разтревожени в началото. Какво ли можеше да се е случило? Появиха се спекулации за разтопен реактор; по-бюрократично настроените предположиха мрачно, че това е част от тестовете за аварийна ситуация, предприет от някой свръхентусиазиран фанатик.

Джак Мур не предположи нито едно от тези неща. Той изобщо не мислеше, и то не само защото беше уморен; той беше единственият човек, за когото не съществуваше очевидна причина да бъде тук. Беше просто охранител. Разбира се, изпитваше любопитство, но не бързаше да прави заключения. Ако имаше причина за паника, нека другите се тревожат. Каквото и да се беше объркало, нямаше начин вината да е негова. Това беше едно от предимствата да си незначителен.

Неговото присъствие беше достатъчно, за да се притеснят останалите още повече. Поглеждаха го, подтикнати от желание да попитат защо е тук. Лична среща посред нощ беше достатъчен повод да решат, че има защо да се притесняват.

— Седнете, моля!

Робърт Ханслип се беше появил. Началникът, който контролираше парите, човекът, от чието одобрение зависеха животът и кариерата на всички в тази стая, на този остров. Никой не го харесваше, но това така или иначе беше без значение. Всички бяха съгласни, че го бива. Някои вярваха, че е високоинтелигентен, макар не много да бяха склонни да го нарекат такъв, най-малкото след дългата — и напоследък маниакална — тирада на Анджела Миърсън за точния размер на голямата празнина, в която би трябвало да се помещава интелектът му. Всъщност никой в стаята не го познаваше. Той никога не общуваше с хора с по-ниско положение, а те вече бяха забелязали, че на тази странна среща не присъстваха старши лица.

Слабостта на Ханслип беше неговото показно самоизтъкване. Той бе възприел престорен старомоден стил и беше съхранил метаболизма си така, че допълнителните килограми да не надхвърлят десет процента: достатъчно, та да му придават по-солиден вид, без да пораждат чести грижи за регулиране на сърцето. Не беше за него нито модерният стил денди, нито аскетичното облекло на учен; той предпочиташе грижливо небрежен вид, който напомняше за преди шейсет години, времето на неговата младост, когато подобно нещо едва излизаше на мода.