Иън Пиърс - Аркадия

Чън поклати глава.

— Разбирам това и се опитвам да се сетя за някоя подробност. Ако имаше предвид дали е казала или направила нещо, което да събуди подозрения, отговорът е не. Точно обратното, тя работеше усърдно и се стараеше да приключи следващия етап от проекта.

— Разкажете ми за нея. Досието ѝ е пълно просто с данни. Искам да знам каква е била.

— Мога да ви кажа това-онова — отговори Чън, — но тя не беше особено склонна да споделя за себе си. Не мисля, че правеше друго, освен да работи и да взема стимуланти. Беше обсебена от труда си.

— На колко години е?

— Действителната ѝ възраст е седемдесет и осем; биологичната — малко над двайсет. Получи новите дози преди три дни и част от тях липсват. Проверих. Ако ги е взела със себе си, може да живее още век или дори повече.

— Характер? Способна ли е на саботаж, тероризъм, незаконна подривна дейност?

— О, да! Би ѝ се понравило.

— Вие харесвахте ли я?

— Що за въпрос? Всъщност никога не съм се замислял за това. Със сигурност беше най-провокиращата личност, за която съм работил. Щом се научиш да се справяш с настроенията ѝ, можеше да е доста мила, макар че беше безскрупулна в начина си на работа. Така че, да. Струва ми се, че я харесвах. Определено ми доставяше удоволствие да работя с нея.

Мур изсумтя и стана да си върви.

— Къде мислите, че е отишла?

Чън се замисли.

— Ако ставаше въпрос за мен, бих се скрил сред останалите ренегати. Но все пак не става въпрос за мен. Така че — допълни с усмивка той — не мога особено да помогна.

— Тогава, ако се сетите за още нещо…

— Непременно ще споделя с вас. Всъщност, имам една идея, но е доста глупава. Ако доведе до някакъв резултат, ще ви уведомя.

Това беше. Сцената избледня, приличаше малко на екран, който угасва, и той отново си даде сметка за средата, която го заобикаляше. Беше седнал на открито, на въздух. Имаше хладен бриз, беше му приятно.

След половин час се опита да се изправи и откри, че го прави с лекота, макар да беше малко нестабилен в началото. След това тръгна — това беше по-трудно и уморително, но пристъпваше бавно, спираше да почине, щом краката го заболяваха. Вървеше на изток; виждаше сгради над дърветата и може би те щяха да събудят още спомени. В другата посока нямаше нищо друго освен дива природа.

След известно време стигна до улица. Къщи с малки градинки, дървета и необичайни цветя, израснали навсякъде. Още птици. Черни, такива с червени петна на гърдичките, от онези, дебелите и сиви. В един момент той подскочи уплашен. Имаше и друго диво животно на една стена, космато и безспорно опасно на вид. Огледа го със светлозелените си очи, спря се несигурно, но след това забеляза, че всички останали минават край него, сякаш е най-нормалното нещо на света. Чудовището го зяпаше като че ли с презрение, колкото и абсурдно да му се струваше, а след това се извърна на другата страна и започна да се ближе. Поне не съзря нещо необичайно у него.

Ами шумът! Хората се движеха с най-различни превозни средства, в най-различни посоки. Вятърът в дърветата, песните на птиците. А също и ароматите, носеха се навсякъде, някои бяха сладки, други неприятни, тревожни. Нямаше контрол над нищо, никакъв ред, само хаотични движения.

Двама души минаха край него, говореха си. Разбираше ли ги? Приближи се към тях и взе да ги следва, докато единият не се обърна и не го изгледа подозрително. Все пак беше чул достатъчно; беше ги разбрал. Дали можеше да говори? Не беше останал окуражен от опита си с момичето. Тази мисъл го обезпокои, но се налагаше да провери. Застана встрани, събра всичкия си кураж и се подготви. Избери си цел, приближи се, спри и се усмихни. Изчакай да установиш контакт с очи, но не се втренчвай. Използвай любезни изрази в началото и в края на изреченията. Пази дистанция.

— Извинете, прескъпа госпожо. Бихте ли ми оказали честта да ме информирате кое време е, моля?

Тогава се спря. Време. Думата размърда нещо дълбоко в съзнанието му. Нямаше много време. Защо? Отново, почти като отговор на въпроса му, думите започнаха да се блъскат в главата му, бяха толкова много, че му се наложи да приседне на един зид, без да забелязва минувачите, които поглеждаха озадачено този странно облечен човек, който държеше главата си с ръце и я клатеше напред и назад.

Беше пожелал да се изфука, може би да получи малка награда и допълнителна сигурност в работата. Допусна голяма грешка. Свърза се с човека от охраната, за да му сподели идеите си, за да си придаде по-голяма важност, а също и заради факта, че Мур беше чел досието му. Мур беше предал съобщението на Ханслип, тъй като и той имаше нужда да покаже, че владее положението. А трябваше да си мълчи.