Иън Пиърс - Аркадия

Очевидно сега нямаше да се случи така. Никой не знаеше какво да прави или за какво трябва да гласува, а в този случай — след като самият Изгнаник се беше явил сред тях — дали изобщо се очаква да гласуват. Ситуацията даде възможност на Гонтал да се окопити.

— Жалка реч, разбираемо е за някой толкова млад, предполагам. Очаквах нещо по-впечатляващо от най-добрия ученик на Хенари. Какво? Нито едно обръщение към властта? Толкова нищожен случай, че не може да се намери паралел с нищо в цялата Зала на Историята? Разкриване на разказана история, докато разказвачът е още жив? И аз можех да се отклоня от общоприетото, ако бях толкова непокорен и мързелив. Можех да кажа, че Памархон и Катрин са действали заедно в сговор. Със сигурност сянката тегне над двамата. Моля още веднъж този въпрос да бъде отложен. Уилдън спешно се нуждае от владетел, но не може да бъде избран някой, който дори най-бегло е свързан с престъпление. А има и вероятност все пак и двамата да са виновни; речта на ученика Джей не даде никаква яснота. Готов съм да приема, че никой от тях няма да бъде осъден и по тази причина няма да настоявам да им бъде наложено наказание. Но докато истината не бъде разкрита, имате ли смелостта да изберете един от тях за ваш господар?

Литън се замисли за положението. Как функционираше това? Дали нещо се превръщаше в истина веднага щом го е казал? Дали реалността се нагаждаше според мислите му или сега мислите трябваше да се нагодят според реалността? Изключително странен въпрос, дилема, каквато не беше предполагал, че ще трябва да разрешава.

— Роузи? Какво да правя сега?

— Нямам представа. Все пак е по-добре да побързате — каза тихичко тя. — Не ми харесва изражението на Гонтал. Прилича ми на човек, готов да изпита дали сте дух с помощта на стрела.

— Сериозно? Какъв страхливец.

Литън се подготви да използва тона, с който изнасяше лекции, шлифован с течение на годините, така че да бъде ясен и въздействащ. Гордееше се с умението да събуди задрямал дипломант от трийсет крачки, когато беше в настроение.

— Призовавам Антрос, приятел на Памархон — обяви силно той.

Антрос беше шокиран и пристъпи напред крайно неохотно.

— Аз съм под специалната защита на Уилдън — предупреди той отбранително, щом приближи.

Литън се усмихна.

— Много се радвам да го чуя — каза той. — Бих искал да те помоля за услуга, ако може. Подозирам, че хора от веселата ви банда са се разпръснали внимателно наоколо в случай, че нещо се обърка, така ли е?

Антрос не отговори.

— Моля те, иди и ги подготви — заръча тихо той. — Гонтал е в лошо настроение, а съвсем скоро то може още повече да се развали. Можеш ли да ми кажеш кой е най-добрият ви стрелец с лък? Добре ще е да имаме някой, който е хладнокръвен и подготвен, наблизо.

— Аз съм най-добрият — каза Антрос. — По-добър съм дори и от Памархон.

— Значи ти си моят човек. Сега искам да си готов за всякакъв развой на събитията. Настани се удобно в онези храсти — Литън посочи от лявата си страна. — Скрий се, но дръж лъка в готовност.

— За какво?

— Сам знаеш как да го употребиш. Само не се страхувай и се довери на инстинктите си. Върви сега.

Антрос се поклони и бързо се оттегли от кръга. Разговорът беше обезпокоил хората и Литън прецени, че са нетърпеливи, дори подразнени. Беше време да поеме контрол подобаващо.

— Тишина! — нареди внезапно той, а гласът му разтърси поляната като гръм.

Литън се изправи и разпери ръце, а червеното наметало се развълнува от движението.

— Хора от Антеруолд! Хора от Уилдън! Чуйте думите ми!

Възцари се абсолютно мълчание, а той се взираше в хората.

— Така не е добре — каза той. — Нямам намерение да крещя. Вие — той посочи към Катрин, Памархон, Джей и Гонтал, — елате и застанете ето тук. Всички останали, приближете се. Да, да. В кръга. Стъпете върху онези камъни. Те са просто камъни, нищо повече.

Дори и сега бяха колебливи. Но скоро един от хората пристъпи напред, осмели се, след това и останалите го последваха, а после се втурнаха напред, докато всички се скупчиха около паметната плоча и вдигнаха поглед към човека, застанал върху нея.

— Добре. Ще обявя решенията си. Те са окончателни, не са предмет на никакви въпроси. Ще се подчините на думите ми. Те са закон, непоклатим и вечен.

Той говореше величествено и авторитетно, сякаш обявяваше правилата за последния изпит пред зала, пълна със студенти, но въздействието беше много по-силно.

— Първо, престанете да ме гледате като стадо овце. Вярвате, че съм създал Историята на съществуването ви. Така е. Но целта беше да ви помогне, а не да ви пречи. Да отворите съзнанието си, а не да го затваряте. Бих искал да задавате въпроси, вместо да се подчинявате. Да се съмнявате, а не да се доверявате. Това е целта на Историята, но сте пропуснали този урок, ако Гонтал е имал нещо общо с него.