Александра Бракен - Тъмна дарба

- Той е основателят на Детската лига?

Кейт кимна.

- След като дъщеря му починала и проумял какво очаквало оцелелите деца, напуснал Вашингтон и се заел да разпространява истината за жестоките опити, провеждани в лагерите. Но нито „Ню Йорк Таймс", нито „Поуст", нито който и да било вестник склонил да публикува историята му, защото до онзи момент Грей вече бил стъпил на вратовете им от съображения за „национална сигурност", а спадът в икономиката и бездруго убивал по-малките вестници.

- Значи... - Мъчех се да схвана ситуацията и се питах дали не я бях чула погрешно. - Значи, той е основал Детската лига, за да ни... помогне?

Лицето на Кейт се озари от широка усмивка.

- Точно така.

Тогава защо помагаш само на мен?

Въпросът изникна в съзнанието ми като самотен бурен; грозен и дълбоко вкоренен. Потрих лицето си с длан в опит да избистря мозъка си, но не успявах да прогоня пипалата на съмнението. В гърдите ми се появи странно чувство -сякаш нещо тежко се канеше да се издигне откъм центъра на тялото ми. Може и да беше писък.

- Ами останалите? - Не разпознах собствения си глас.

- Останалите? Имаш предвид другите деца? - Тя не откъсна очи от пътя пред нас. - Те могат да почакат. Техният случай не е толкова належащ като твоя. Когато дойде моментът, ще се върнем и за тях, но междувременно не ги мисли. Ще оцелеят.

Тонът й ме уплаши повече от самите думи. Произнесе изречението „Ще оцелеят" така небрежно, че направо очаквах да махне с ръка във въздуха. „Не ги мисли." Не мисли за злоупотребата, не мисли за наказанията, не мисли за оръжията, насочени към гърбовете им. Божичко, искаше ми се да повърна.

Бях ги изоставила... всичките. Бях изоставила Сам, въпреки че й бях обещала да се измъкнем заедно. След всичко, което бе жертвала, за да ме защити, аз просто я бях изоставила...

- О... не, Руби. Извинявай, не се замислих как ще прозвучи това - добави тя, въртейки глава ту към мен, ту към пътя. - Исках да кажа... дори нямам представа какво искам да кажа. Прекарах седмици там, а още не мога да си представя какво ви е било. Не бива да се държа така, сякаш знам какво сте преживели.

- Просто... изоставих ги - пророних, без да ме е грижа, че гласът ми пресекваше от тъга, а ръцете ми се бяха вкопчили в лактите ми, за да не отскочат към нея. -Защо взе само мен? Защо не спаси и другите? Защо?

- Както вече ти казах - отвърна с топъл глас, - трябваше да си ти. Иначе щяха да те убият. Приятелите ти са извън опасност.

- Постоянно са в опасност - поправих я аз и се зачудих дали някога е прекрачвала прага на лазарета. Нищо ли не е видяла? Нищо ли не е чула, усетила, подушила? Въздухът в Търмънд беше така силно пропит със страх, че всички го вкусвахме като жлъчка в дъното на гърлата ни.

За по-малко от ден на онова проклето място бях осъзнала, че омразата и страхът го стягаха в кръгове, които взаимно се подхранваха един друг. Войниците ни мразеха, затова ни караха да се боим от тях. А страхът от тях ни подтикваше да ги мразим още повече. Битуваше негласно схващане, че и те, и ние бяхме в Търмънд едни заради други. Без войниците лагер нямаше да съществува, но без изродите от поколение „Пси" нямаше да има нужда от войниците от Специален отряд „Пси".

Чия беше вината тогава? На всички ни? Ничия? Само наша?

- Трябваше просто да ме оставиш там... трябваше да вземеш някой друг, някой по-добър... сега ще ги накажат заради мен, сигурна съм, ще ги наранят и аз ще съм виновна, задето съм ги изоставила... - Знаех, че говоря несвързано, но не успявах да създам връзка между мислите и езика си. Как да опишеш някому съкрушителното чувство на вина, тъгата, която се загнездваше в сърцето ми и не искаше да си тръгне? Как да облечеш подобни неща в думи?

Кейт отвори уста, но от нея не излезе звук през първите няколко секунди. Стисна здраво волана и насочи колата към една отбивка край пътя. Щом кракът й слезе от педала за газта, гумите забавиха въртенето си. След като спряха напълно, аз се пресегнах към дръжката на вратата, обзета от пронизваща скръб.

- Какво правиш? - попита Кейт.

Беше отбила от пътя, защото искаше да сляза, нали така? Аз бих постъпила по същия начин, ако бях на нейно място. Разбирах я.

Кейт протегна ръка към вратата и аз се отдръпнах от нея, опирайки гръб в облегалката, но вместо да я отвори докрай, тя затръшна и пръстите й се озоваха върху рамото ми. Изтръпнах от допира й и потънах още по-надълбоко в седалката. По-лошо не се бях чувствала от години - главата ми бучеше, което беше сигурен признак, че се намирах опасно близо до ръба. Ако бе имала намерение да ме прегърне или да погали ръката ми, или изобщо да направи нещо, което свързвах с майка си, то реакцията ми несъмнено я отказа.