Александра Бракен - Тъмна дарба

Климатикът духаше през клапите на таблото и люлееше жълтото картонено борче, окачено на огледалото за задно виждане. Ваниловият му аромат беше толкова сладникав и силен, че стомахът ми се преобърна. Мик Джагър напяваше до ухото ми нещо за война и мир... и убежище - лъжа след лъжа. Опитах да извърна лице от източника на песента, но успях единствено да блъсна носа си в стъклото и да изкълча врата си.

Изправих се в седалката и едва не се обесих на сивия предпазен колан.

Вече не се намирахме в колата на доктор Бегби.

Нощта се завърна като дълбока глътка въздух, всеобхватна и величествена. Зеленото сияние на таблото освети лекарския костюм, в който бях облечена, и това беше достатъчно да ме върне в реалността.

Размазани от бързината дървета и храсталаци обточваха пътя, чиято пълна тъмнина нарушаваха единствено слабите жълтеникави фарове на колата. За пръв път от години виждах звездите, които чудовищното осветление на Търмънд бе заличавало досега. Бяха толкова ярки, толкова бистри, че просто нямаше как да са истински. Не знаех кое е по-смайващо - безкрайният път пред нас или небето. В очите ми запариха сълзи.

- Не забравяй да дишаш, Руби - обади се познат глас до мен.

Смъкнах хирургическата маска от устата си и надникнах към съседната седалка. Русата коса на доктор Бегби се вееше около лицето и раменете й. За времето, което ни бе отнел пътят от Търмънд до... където и да се намирахме, беше успяла да махне синята униформа и да се преоблече в черна тениска и дънки. Нощта хвърляше тъмни като синини сенки под очите й. Не бях забелязала колко остри бяха очертанията на носа и брадичката й.

- Май доста време не си пътувала в кола, а? - Тя се засмя, но имаше право. Усещах бързото движение на колата повече от ударите на собственото ми сърце.

- Доктор Бегби...

- Викай ми Кейт - прекъсна ме тя с малко по-рязък тон. Явно изненадата от неочакваната й реакция беше намерила отражение върху лицето ми, защото побърза да добави: - Извинявай, преживяхме дълга нощ и умирам за чаша кафе.

Часовникът на таблото показваше 4:30 сутринта. Бях поспала само два часа, но

по-будна не се бях чувствала цял ден. Цяла седмица. Цял живот.

Кейт изчака Rolling Stones да довършат песента си, после изключи радиото.

- Вече пускат само стари хитове. Първо си мислех, че радиата се подиграват с нас или че от Вашингтон са наредили да се слуша само ретро музика, но очевидно това се харесва в наши дни.

Тя ме погледна с ъгълчето на окото си.

- Не мога да си го обясня.

- Доктор... Кейт - поправих се аз. Чувствах дори гласа си по-силен. - Къде сме? Какво се случва?

Преди да е успяла да ми отговори, някой се изкашля от задната седалка. Завъртях се, пренебрегвайки болката във врата и гърдите ми. Там, свито като уплашена топка, лежеше друго дете на моята възраст или с около година по-малко. Същото онова дете. Макс... или Матю, или нещо подобно - момчето от лазарета. Още спеше, но изглеждаше доста по-добре, отколкото аз се чувствах.

- Току-що напуснахме Харви, Западна Вирджиния - отговори Кейт. - Там имах среща с мои приятели, които ми дадоха друга кола и ми помогнаха да извадя Мартин от медицинския сандък, в който го изнесохме от лагера.

- Чакай малко...

- О, не се безпокой - прекъсна ме Кейт. - Бяхме пробили дупки, през които да диша. - Сякаш това беше най-голямата ми тревога.

- И просто ви позволиха да го занесете до колата? - учудих се аз. - Без дори да проверят какво има вътре?

Тя отново обърна очи към мен и изпитах гордост от изненадата в тях.

- Докторите от Търмънд използват тези сандъци за пренасяне на медицински отпадъци. Когато съкратиха бюджета, управниците на лагера ни принудиха да ги изхвърляме сами. Тази седмица двете със Сара бяхме дежурни.

- Сара? - попитах аз. - Доктор Роджърс?

Тя се поколеба за момент, преди да кимне утвърдително.

- Защо я завърза... и защо й е на нея да... защо ни помагаш ти?

Кейт отговори на въпроса ми с друг въпрос.

- Чувала ли си някога за Детската лига?

- Откъслечно - отвърнах аз. За нея се говореше само шепнешком. Ако слуховете бяха верни, Лигата представляваше антиправителствена групировка, за която по-малките деца, по-късно постъпили в Търмънд, разправяха, че целяла да разруши лагерната система. Същата криела хлапета, за да не ги тикнат в лагерите. Винаги я бях смятала за съвременна версия на вълшебна приказка. Нищо толкова хубаво не можеше да е истинско.

- Ние - натърти Кейт и позволи на думата да попие в съзнанието ми, преди да продължи - сме организация, чиято цел е да помага на децата, засегнати от новите закони на правителството. Джон Албан - чувала ли си за него? Някога е бил съветник по разузнаването на Грей.