Александра Бракен - Тъмна дарба

Явно Ванеса се беше уплашила от внезапното сътресение, защото я чух да казва:

- Какво, по дяволите... Руби? Ти ли си?

Не можех да стана. Усетих ръцете й върху лицето си и осъзнах, че вече крещи името ми, а не го шепне.

- О, боже - каза някой. Прозвуча ми като Сам, но не можех да отворя очи, за да видя.

- ... копчето за спешни случаи! - С цялата тежест на тялото си Ашли притисна краката ми; познах я, въпреки че постоянно губех съзнание, а зад клепачите ми пламтеше ослепително бяла светлина. Някой пъхна нещо в устата ми - гумено и твърдо. Вкусвах кръв, но не знаех дали е от езика ми, или устните ми, или...

Два чифта ръце ме вдигнаха от земята и ме оставиха върху друга повърхност. Още не можех да отворя очи; гърдите ми горяха. Тялото ми се тресеше неконтролируемо и имах чувството, че крайниците ми се сплескват.

В следващия момент долових аромата на розмарин. Усетих натиска на меки, хладни ръце върху гърдите си, а после всичко изчезна.

Животът се върна в тялото ми под формата на силен плесник през лицето.

- Руби - каза някой. - Хайде, знам, че ме чуваш. Трябва да се събудиш.

Открехнах очи и светлината ме връхлетя с жестока мощ. Някъде наблизо

изскърца врата.

- Това ли е тя? - попита непознат глас. - Ще я упоиш ли?

- Не, няма нужда - завърна се първият глас. Него го познавах. Беше също толкова нежен като преди, само че този път звучеше някак по-остро. Ръцете на доктор Бегби се пъхнаха под мишниците ми и ме надигнаха. - Тя е жилава. Ще го понесе.

Нещо миришеше ужасяващо. На киселина и гнилоч едновременно. Отворих рязко очи.

Доктор Бегби беше коленичила до мен и размахваше нещо под носа ми.

- Какво...?

Вторият глас принадлежеше на друга млада жена. Тя имаше тъмнокестенява коса и бледа кожа, но видът й не се открояваше с нищо повече. Явно не съзнаваше, че я гледам, защото съблече синята си лекарска униформа и я хвърли на доктор Бегби.

Нямах представа къде сме. Помещението беше малко и по стените му имаше рафтове с шишета и кутии, но не успявах да надуша нищо друго, освен нещото, с което доктор Бегби ме беше събудила.

- Облечи това - нареди ми доктор Бегби, изправяйки ме на крака, без да се интересува дали са готови за такъв подвиг, или не. - Хайде, Руби, трябва да побързаме.

Чувствах тялото си тежко, всичките ми стави пращяха. Въпреки това се подчиних и надянах лекарския костюм върху униформата си. Докато се обличах, другата жена сложи ръце зад гърба си, а доктор Бегби навъртя няколко пласта сребристо тиксо около тях. След това се зае и с краката й.

- Ще се срещнете в Харви. Не забравяй да тръгнете по шосе 215.

- Знам, знам - увери я доктор Бегби, после преряза със зъби още едно парче тиксо и залепи с него устата й. - Успех!

- Какво правите? - попитах аз. Гърлото ме дращеше, а кожата около устата ми като че ли се напука от движението. Докторката събра косата ми назад и я усука в небрежен кок, който пристегна с гумен ластик. После окачи идентификационната табелка на другата жена около врата ми и сложи хирургическа маска на лицето ми.

- Ще ти обясня всичко, като се измъкнем оттук, но в момента нямаме време за губене. До двайсет минути ще почнат караулите - предупреди тя. - Не бива да казваш и дума, разбра ли? Просто гледай какво правя аз.

Кимнах и й позволих да ме избута от тъмната стаичка в смътно осветения коридор на лазарета. Краката отново ме предаваха, но тя се справи и с този проблем. Преметна едната ми ръка през рамото си и пое по-голямата част от тежестта ми.

- Тръгнахме - пророни тя. - Възстановете нормалния сигнал от камерите.

Погледнах я и видях, че не говори на мен. Шепнеше към златната значка с лебед.

- Нито дума - напомни ми, докато свивахме по следващия дълъг коридор. Движехме се толкова бързо, че развявахме белите завеси на лечебните отделения и виждах войниците, които подминавахме, като черни петна, отстъпващи от пътя ни.

- Извинете, извинете! - викаше през рамо доктор Бегби. - Трябва да я заведа у дома.

Съсредоточих погледа си върху правите линии на плочките под краката ми. Главата ми още се въртеше и осъзнах, че излизаме навън чак когато чух изпиукването на чипкартата й в процепа на вратата и усетих първите капки студен дъжд върху скалпа си.

Територията на лагера беше осветена от огромни стадионни прожектори през цялото денонощие; внушителните съоръжения стърчаха като великани, но вместо да всяват страх, ми напомняха за нощните ръгби мачове, миризмата на прясно окосена трева и червения суитшърт с логото на „Спартанците", който баща ми обикновено обличаше за мачовете на някогашния си гимназиален отбор. „Атакувай, да му се не види!" - крещеше татко с пълно гърло.