Вероника Рот - Смъртни белези

— Добре, готова съм — дадох му знак и той отвори вратите с две ръце.

Трапезарията беше огромна, но топла, осветена от фенерите по дългата маса и камината на стената в дъното. Ризек стоеше окъпан в жълто сияние, с питие в ръка и Има Зецивис от дясната му страна. Има беше омъжена за близък приятел на майка ми, Узул Зецивис. Макар и относително млада, във всеки случай по-млада от Узул, косата ѝ беше снежнобяла, а очите ѝ — плашещо сини. Винаги беше усмихната.

Знаех имената на всички останали в залата: Вас, разбира се, стоеше от лявата страна на брат ми. Братовчед му, Сузао Кузар, се смееше пресилено на нещо, което Ризек беше казал; братовчед ни, Вакрез, обучаващ войниците, и съпругът му, Малан, който тъкмо пресушаваше чашата си на една глътка; Узул и порасналата дъщеря на Узул и Има — Лети, с дългата ѝ, впечатляваща плитка; и накрая Зег Радикс, когото за последно видях на погребението на брат му Калмев. Погребението на мъжа, убит от Акос Кересет.

— А, ето я и нея — възкликна Ризек, махайки към мен. — Сигурно помните сестра ми, Сайра.

— Облечена в роклята на майка си — отбеляза Има. — Колко трогателно.

— Брат ми настоя да се облека хубаво — отвърнах, стараейки се да произнасям правилно думите, въпреки че не чувствах устните си. — А никой не познаваше изкуството на хубавото обличане по-добре от майка ни.

Очите на Ризек просветнаха от злоба. Той вдигна чаша.

— Да пием за Илира Ноавек — каза той. — Нека потокът начертае звезден път пред нея.

Всички останали вдигнаха чашите си и отпиха. Аз отказах питието, предложено ми от един мълчалив прислужник — гърлото ми беше твърде стегнато, за да го преглътна. Тостът на Ризек повтаряше думите на свещеника от погребението на майка ни. Очевидно искаше да ми напомни за него.

— Ела, малка Сайра, нека те огледам — каза Има Зецивис. — Май вече не си толкова малка. На колко сезона си?

— Странствала съм десет пъти — отговорих, използвайки традиционното ни мерило за време, което отчиташе какво съм преживяла, вместо от колко дълго съществувам на света. После поясних: — Но започнах от по-рано. След няколко дни ще навърша шестнайсет сезона.

— О, колко е хубаво да си млад и да мислиш в дни! — засмя се Има. — Значи още си дете, независимо от ръста си.

Има беше много веща в деликатните обиди. „Дете“ несъмнено се нареждаше сред най-скромните. Пристъпих в светлината от огъня с лека усмивка.

— Лети, познаваш Сайра, нали? — Има попита дъщеря си.

Лети Зецивис беше с една глава по-ниска от мен, макар и с няколко сезона по-голяма. В трапчинката на шията и лежеше медальон — фензу, уловено в стъкло. Въпреки че беше мъртво, насекомото още сияеше.

— Всъщност не — отвърна Лети. — Бих се здрависала с теб, Сайра, но…

Тя сви рамене. Сякаш в отговор, сенките ми се стрелнаха през гърдите ми и нагоре към гърлото ми. Едва сдържах стона си.

— Да се надяваме, че никога няма да си спечелиш тази привилегия — отвърнах хладно.

Лети ококори очи и всички околни замлъкнаха. Твърде късно осъзнах, че играя по свирката на Ризек, той искаше да се боят от мен, колкото и всеотдайно да го следват, а аз правех точно това.

— Сестра ти има остър език — обърна се Има към Ризек. — Горко на онези, които ти се противопоставят.

— Очевидно и приятелите ми не са в безопасност — коментира Ризек. — Още не съм я научил кога не трябва да хапе.

Стрелнах го с кръвнишки поглед. Но преди да захапя отново, образно казано, разговорът премина към друга тема.

— Как върви обучението на новобранците ни? — попита Вас братовчед ни Вакрез.

Вакрез беше висок и чаровен, но достатъчно възрастен, че бръчките около очите му да се виждат дори когато не се смееше. В средата на бузата му имаше дълбок белег с формата на полукръг.

— Сравнително добре — отговори Вакрез. — След първия етап напреднаха доста.

— Затова ли се връщаш? — попита Има.

Войниците се обучаваха близо до Границата, извън пределите на Boa, така че Вакрез бе пътувал няколко часа дотук.

— Не. Трябваше да доведа Кересет — обясни братовчед ни, кимвайки към Ризек. — По-малкия брат.

— Позаякна ли кожата му? — поинтересува се Сузао. Беше нисък мъж, но здрав и осеян с множество белези. — В началото само да го докоснеш и — бам! — синина.

Всички се засмяха. Спомних си как изглеждаше Акос Кересет, когато го доведоха в къщата ни, следван от хлипащия му брат и оцапан с кръвта от първото му клеймо на смъртта. Дори тогава не ми се стори слаб нито като характер, нито като физика.