Вероника Рот - Смъртни белези

— Има? — обърна се посърнал към жена си Узул.

— Нямах избор — отвърна Има. — Търсех един адрес в мрежата и случайно видях с кого си поддържал контакт. Видях координатите и си спомних, че наскоро ми говореше за изгнаническата колония…

Изгнаническата колония. В детството ми хората разправяха на шега, че множеството шотетци, разгневили по един или друг начин баща ми, си направили дом на друга планета, където не можел да ги открие. С годините шегата се превърна в слух, и то достоверен. Дори сега мисълта караше Ризек да движи челюстите си, сякаш се мъчи да отхапе жилаво месо. Той смяташе изгнаниците, враговете на баща ми и дори на баба ми, за една от най-големите заплахи за суверенитета му. Трябваше да подчини всеки шотетец на волята си, в противен случай никога нямаше да се чувства сигурен. Ако Узул се е свързал с изгнаниците, това беше върховна измяна.

Ризек придърпа един стол от масата и го посочи.

— Седни.

Узул го послуша.

— Сайра — обърна се към мен Ризек. — Ела.

В първия момент останах на мястото си пред масата, вкопчила пръсти в чашата с ферментирала переста трева. Стиснах челюсти, когато тялото ми се изпълни със сенки като с черна кръв от спукани вени.

— Сайра — повтори тихо Ризек.

Нямаше нужда да ме заплашва. Щях да оставя чашата си, да отида при него и да изпълня заповедта му. Вечно щях да му се подчинявам, до края на дните ни, иначе Ризек щеше да каже на всички какво бях причинила на майка ни. А тази мисъл тежеше като камък в корема ми.

Оставих чашата си. Отидох при него. И когато Ризек ми нареди да задържа ръцете си върху Узул Зецивис, докато не издаде всичката нужна му информация, отново се подчиних.

Усетих връзката, която се образува между двама ни с Узул, и изкушението да му прехвърля всичките си сенки, да го почерня като космоса и да сложа край на собствената си агония. Можех да го убия, ако поискам, само с едно мое докосване. Правила съм го преди. Исках да гo направя отново, да се измъкна на ужасяващата сила, прегаряща нервите ми като киселина.

Има и Лети стояха вкопчени една в друга и плачеха. Има възпря дъщеря си, когато понечи да ми се нахвърли. Погледите ни се срещнаха, докато изливах болката и мастилената си тъмнина в тялото на баща ѝ, и в очите ѝ видях само омраза.

Узул пищеше. Пищя толкова дълго, че ушите ми привикнаха към острия звук.

— Спри! — простена накрая и когато Ризек ми кимна, свалих ръцете си от главата му.

Върнах се на масата с чернеещ поглед и ръцете на Вас върху раменете ми, за да не се свлека на пода.

— Опитах се да намеря изгнаниците — призна си Узул. Лицето му беше обляно в пот. — Исках да избягам от Шотет, да заживея далеч от тази… тирания. Дочух, че били на Золд, по уговорката ми с един тамошен се провали. Нямаха нищо. Затова се отказах, отказах се.

Лети продължаваше да ридае, но Има Зецивис стоеше неподвижно, преметнала ръка през гърдите на дъщеря си.

— Вярвам ти — каза кротко Ризек. — И ще зачета прямотата ти. A ceгa Сайра ще изпълни наказанието ти.

Замолих се сенките в тялото ми да се изцедят като вода от изстискан парцал. Замолих се потокът да ме напусне и никога да не се върне — същински грях. Но нямах сила да го постигна. Когато Ризек впи поглед в мен, сенките на потока се разляха по кожата ми, сякаш той имаше по-голям контрол над тях. Може и така да беше.

Не изчаках неминуемите му заплахи. Долепих ръка до кожата на Узул Зецивис, докато писъците му не напълниха всички кухини в тялото ми, докато Ризек не ми каза да спра.

ПОЧТИ НЕ ВИЖДАХ КЪДЕ СЪМ, ВИЖДАХ ГЛАДКОТО СТЪПАЛО под единия ми крак, беше босо, явно бях загубила обувката си в трапезарията, мъждукащата светлина от фензу, отразяваща се в лъскавия паркет, и черните плетеници, пълзящи нагоре-надолу по ръцете ми. Пръстите ми изглеждаха разкривени, сякаш ги бях счупила, но знаех, че просто стояха под странен ъгъл, впивайки се във въздуха, както понякога се впиваха в дланите ми.

Дочух приглушен писък от недрата на имението Ноавек и първата ми мисъл беше за Айджа Кересет, макар че не бях чувала гласа му от месеци.

Видях го един-единствен път, откакто пристигна в дома ни, съвсем случайно, в коридора до кабинета на Ризек. Тялото му беше мършаво, а очите му — мъртви. Докато войникът го буташе напред, огледах хлътнатините над ключиците му, дълбоки изпосталели ями. Или Айджа Кересет имаше желязна воля, или наистина не знаеше как да борави с дарбата на потока, както твърдеше. Бях готова да се обзаложа, че е второто.