Вероника Рот - Смъртни белези

От почти сто сезона семейство Зецивис развъждаха и събираха фензу в горите северно от Воа. В Шотет, за разлика от всички останали народи в галактиката, се осветявахме главно с биолуминесцентните насекоми, вместо с различните устройства, захранвани от потока. Тази традиция бе избледняващ спомен от религиозната ни история — само истински религиозните сред нас не си позволяваха да използват потока лекомислено.

Навярно заради семейното им препитание Узул, Има и Лети следваха ревностно старите обичаи и отказваха да приемат тихоцвет дори за лечебни цели, следователно отричаха повечето лекарства. Според тях всяко вещество, променящо „естествения мир“ на човек, дори анестезията, противоречеше на потока. Освен това не се качваха в кораби с двигатели на потока. Смятаха ги за безотговорно приложение на енергията на потока — освен ако не се използваха за традиционните странства, които те определяха като религиозен ритуал. Чашите им бяха пълни с вода, вместо с ферментирала переста трева.

— Беше тежък сезон, както знаете — отбеляза Узул. — В тази точка от орбитата на планетата ни въздухът не е достатъчно топъл за отглеждане на фензу, затова ни се наложи да използваме странстващи отоплителни системи…

Междувременно, от дясната ми страна Сузао и Вакрез водеха разгорещена дискусия за оръжия.

— Казвам само, че независимо от вярванията на предците ни, мечовете на потока не са подходящи за всички видове сражения. При дългобойни нападения и космически битки например…

— Всеки кретен може да изстрелва снаряди на потока — парира въодушевено Сузао. — Искаш да оставим мечовете си и от година на година да омекваме все повече като планетите нации от Съвета?

— Нe са толкова меки — възрази Вакрез. — Малан превежда от отирийски за шотетската новинарска емисия, показвал ми е докладите. — Повечето присъстващи в трапезарията говореха повече от един език, тъй като бяха от шотетския елит. За всички останали беше забранено. — Отношенията между оракулите и Съвета загрубяват и се носят слухове, че планетите са започнали да се оформят на два лагера. Някои дори се готвят за конфликт, какъвто досега не сме виждали. И кой знае с какво въоръжение ще разполагат до избухването му. Наистина ли искаш да изостанем?

— Слухове — изсумтя Сузао. — Винаги си вярвал твърде много на клюките, Варкез.

— Ризек неслучайно се стреми към съюз с Питар. И то не защото обича океанските гледки — отбеляза Вакрез. — Те разполагат с нещо, което може да ни е много полезно.

- Шотетският дух ни е напълно достатъчен.

— Добре, кажи го на Ризек. Със сигурност ще те изслуша.

Срещу мен Лети втренчено наблюдаваше тъмните паяжини под кожата ми, стрелкащи се насам-натам през няколко секунди — към свивката на лакътя ми, към ключиците ми, към ъгъла на челюстта ми.

— Какво е чувството? — попита ме тя, когато погледи те ни се срещнаха.

— Не знам, какво е чувството от всяка друга дарба? — отвърнах раздразнително.

— Е, аз например помня разни неща. Всичко. Съвсем ясно — отбеляза тя. — Така че усещам дарбата си както всеки друг… Като жужене в ушите ми, като енергия.

— Енергия. — Или агония. — И аз бих го описала така.

Отпих малко ферментирала переста трева от чашата си. Лицето на Лети беше неподвижна точка, около която всичко се въртеше. Опитах се да се съсредоточа върху него, разливайки малко от питието по брадичката си.

— Намирам любо… — Спрях се. Любопитство беше сложна дума за произнасяне, когато в кръвта ти има толкова много опиат. — Намирам интереса ти към дарбата ми за малко странен.

— Хората се боят от теб — отвърна Лети. — Просто искам да знам дали и аз трябва да се боя.

Тъкмо се канех да ѝ отговоря, когато Ризек се изправи в далечния край на масата, обрамчил с дългите си пръсти празната чиния. Всички гости разбраха сигнала — беше време да си вървят и се заизнизваха от трапезарията. Първо Сузао, след него Зег, после Вакрез и Малан.

Но когато и Узул се отправи към вратата, Ризек го спря с ръка.

— Бих искал да поговоря с теб и семейството ти, Узул — каза брат ми.

Станах бавно, използвайки масата за опора. Зад мен Вас залости вратите, заключвайки ни вътре. Заключвайки вътре и мен.

— О, Узул — провлачи Ризек с вяла усмивка. — Опасявам се, че тази вечер ще е доста тежка за теб. Жена ти ми сподели нещо много интригуващо.

Узул погледна към Има. Вечната ѝ усмивка най-сетне се беше изпарила и по лицето ѝ се четеше едновременно укор и страх. А бях сигурна, че не се страхува от Узул, който изглеждаше съвършено безобиден с облия си корем, признак за охолен живот, и леко извити навън стъпала, които правеха походката му малко патрава.