Реймънд Фийст - КРОНДОР,СИНОВЕТЕ НА КРОНДОР

Влязоха в града под бдителните погледи на часовоите. Сред видимо скучаещите войници се открояваше един, който бе по-нисък, но се държеше много по-наперено от всички. Локлир се усмихна и кимна на стражите, но не спря да говори с тях. На кратко разстояние след портите имаше странноприемница с окачено пред вратата боядисано в яркосиньо колело от каруца.

— Ето там — посочи Локлир.

Вътре имаше доста посетители, но помещението не беше препълнено. Тримата заеха една маса до стената в дъното. Веднага щом седнаха, към тях се приближи млада напета ханджийка, попита ги какво ще желаят и отиде да изпълни поръчката. Локлир забеляза, че някакъв тип от другия край на помещението ги гледа.

Изминаха няколко секунди, преди да си даде сметка, че мъжът отсреща е джудже. То стана и тръгна към тях. Лицето му бе разсечено от дълъг белег, който минаваше през лявото му око. Джуджето спря пред тях и каза:

— Локи, ти май не ме позна?

Локлир си даде сметка, че последния път, когато бе срещал джуджето, лицето му още не беше разкрасено по този начин.

— Дубал! — възкликна той. — Без превръзката на окото не те познах веднага!

Джуджето заобиколи масата и седна до Оуин и срещу Горат.

— Този белег ми е от една битка с неговата рода. — Той посочи Горат. — По-скоро ще стана майка на дракон, отколкото да го крия от хората.

— Дубал ме намери в едно мазе, където се бях спотаил след битката за Сетанон — обясни Локлир.

— В компанията на една доста засукана мома — засмя се джуджето.

— Беше случайна среща. — Локлир сви рамене.

— Я кажи сега, какво дири тук един скуайър от двора на принца, при това в компанията на моределски вожд? — Джуджето говореше тихо, но Оуин се огледа подозрително, сякаш някой можеше да ги чуе.

— Познаваш ли ме? — Горат почти подскочи.

— Достатъчно добре познавам твоя народ, защото сте ни кръвни врагове, за да разбера какъв си по ризницата. Не всеки човек би го забелязал, но ние, от Сивите кули, си имаме стара вражда с вас и не бихме ви сбъркали с някое отроче на Елвандар. Ако не беше в компанията на тия хора, досега да съм ти видял сметката.

Локлир вдигна ръка.

— Ще го сметна за любезна и лична услуга, също както и принц Арута, ако продължаваш да се преструваш, че тази личност тук е елф.

— Мисля, че ще мога да се справя. Но бих искал да отскочите до Сивите кули и да ми разкажете какво се крие зад този маскарад.

— Ще го направя, стига да мога — отвърна Локлир. — Кажи ми сега какво те води в Ламут?

— Имаше срутване в една от мините ни. Някои от нас останаха от тази страна на Сивите кули и аз слязох до града да купя продукти. Утре сутрин ще наема каручка и потеглям обратно нагоре. Но тази вечер ми остана свободна и реших да поседя в кръчмата и да си побъбря с някои от цураните в Ламут. През войната се бих срещу тях, а като ги опознах по-после отблизо, оказаха се юначни мъже. — Той посочи към тезгяха. — Онзи, високият… — Локи се разсмя, чул джуджето да нарича някого „висок“, — е Сумани, собственикът. Пълен е с истории за времето, когато е служил на цуранския свят, и да ме заплюят в лицето, ако повечето от тях не са самата истина!

Локлир прихна.

— Дубал, всички знаят, че цураните ги бива да разправят небивалици.

— Може и тъй да е, но човек никога не знае. Бил съм се с големите буболечки чо-джа, но някои от другите същества, за които разправя, направи ти вземат акъла.

Появи се ханджийката с храна и ейл и всички залапаха лакомо.

— А сега — рече по някое време Дубал, — разправи ми за вас. Какво ви води насам?

— Всяко нещо с времето си — отвърна уклончиво Локлир. — Вместо това ще те попитам: да си виждал квеганци да се навъртат тъдява?

— Чух да се говори, че преди два дни трима-четирима обикаляли наоколо — рече Дубал. — Не са ли малко далеч от дома?

— Има нещо такова — отбеляза Локлир. — Имахме си работа с неколцина, та се питаме дали си нямат приятелчета.

— Според слуховете са потеглили на север, тъй че ако не сте попаднали на голяма група, вероятно приятелите им още са наблизо.

— Така предположих и аз — каза Локлир.

Известно време се хранеха мълчаливо, а Дубал надигаше халбата с ейл. След това джуджето каза:

— Не сте ли срещали случайно по тия места някои от онези арменгарски ловци на чудовища от Севера?

— Ловци на чудовища ли? — повтори Оуин.

— Има предвид звероловците — обясни Локлир. — Веднъж срещнах един. — Споменът го накара да се засмее. Заедно с принц Арута бягаха от банда моредели и се натъкнаха на звероловец от Арменгар с неговата зверохрътка. Оказа се клопка, но пък ги спаси от преследващите ги моредели. — Не, мисля че малцината останали сега обитават хълмовете на север от Ябон.