Реймънд Фийст - КРОНДОР,СИНОВЕТЕ НА КРОНДОР

— Пъг!

Нищо не се случи и Антъни отново затвори очи и повтори името на Пъг.

Когато го изрече за трети път, мощен вятър удари кораба и небето изтътна, все едно че съвсем наблизо падна гръмотевица, и корабът леко се наклони на една страна. Мъжете завикаха, зареваха и засочиха с ръце. Точно пред галерата във въздуха надвисна огромно странно същество. Крилете му заплющяха и предизвикаха толкова силен вятър, че той изтласка галерата назад.

— Дракон! — възкликна Амос.

Драконът беше златен, със сребърна грива. Рубинените му очи, големи колкото щитове, блестяха на светлината на залязващото слънце. Ноктите му, черни като абанос, се протегнаха като на гигантска котка. Даакон ахна и за миг замръзна. Драконът плесна с криле и разтвори гигантската си паст.

От нея изригна пламък, нажежен до бяло и ослепителен, и обля вражеския кораб. Платна и палуби лумнаха в пламъци и обгърнаха мъртвия екипаж. Върховният повелител и орелът на китката му останаха да стърчат като статуя, докато пламъците не ги погълнаха. Птицата стана на въглен и падна от ръката на господаря си, а няколко мига след нея той също се сгърчи — този път владетелят на Града на Змийската река наистина умря.

В един миг на ням ужас останалите членове на екипажа на галерата останаха неподвижни, после кожите им зацвърчаха от пламъците. Безжизнените воини, несещащи собствената си гибел, чакаха командата на своя господар магьосник, за да се хвърлят на щурм и да превземат „Орел“. А после мечовете западаха от пръстите им, сгърчени и овъглени от безжалостните пламъци.

А „Кралски орел“ се понесе безшумно над вълните, без никой да прави усилие да поддържа курса му, защото всичко живо на борда му се беше стекло на палубата и гледаше смаяно как най-могъщото същество на Мидкемия, познато само от приказки и легенди, виси само на няколко метра пред тях и сразява с гибелния си плам кораба на мъртъвците.

— Вижте! — извика Антъни и посочи.

Сред бушуващия пожар Даакон стоеше неподвижен и невъзмутим, обкръжен от рубинен ореол, който го предпазваше от пламъците на дракона.

— Можем ли да направим нещо? — каза Николас.

Калис стреля отново, но и втората стрела като първата отскочи от рубиненото сияние и падна, сякаш ударила се в невидима стена.

— Мисля, че… — каза Накор, измъкна една стрела от колчана на Калис, отчупи върха й и продължи: — Номерът му спира стоманата. Можеш ли да изстреляш това?

Калис взе скършената стрела и отвърна:

— Ще опитам.

Опъна лъка и стреля. За разлика от първите две, тази стрела порази магьосника в гърдите и той изрева; рубиненият щит моментално помръкна и пламъците на дракона го разкъсаха.

С писък, който чуха всички на борда на „Орел“, магьосникът избухна в пламъци, залитна назад и рухна.

Драконът изгледа горящата галера, после плесна с криле, издигна се, закръжи високо и след това се понесе на север.

— Риана — прошепна Хари.

Николас кимна.

— Виж! — извика Хари.

Николас се взря натам, където сочеше приятелят му, и зърна на гърба на дракона малка човешка фигура.

— Пъг ли е това? — попита Хари.

— Така мисля — ухили се Накор. — Е, сега вече се свърши.

— Накор! — извика Вая откъм главната палуба.

Всички обърнаха погледи натам и видяха, че е коленичил до Гуда. Николас и останалите тръгнаха след Накор и Антъни и се струпаха около него. Раненият наемник лежеше на палубата с глава, положена върху торба с пясък. От носа му течеше кръв.

Антъни го обърна на една страна и огледа раната, след което вдигна към Николас очи, изпълнени с болка, и поклати глава.

Накор коленичи и хвана ръката на Гуда.

— Как си, приятелю?

Гуда се закашля и от ъгълчето на устата му бликна струйка кръв.

— Приятелю? — прошепна той с мъка. — Лежа тук и се давя в собствената си кръв, защото искаше да прекося с теб половината свят, и ме наричаш „приятелю“? — Стисна здраво ръката на Накор и по набръчканите му бузи потекоха сълзи. — Залези над други океани, величави гледки и чудеса за очите, Накор. — Закашля се силно и опръска с кървава слюнка Накор и Антъни. Задъха се, за да улови изплъзващата му се глътка въздух, и промълви: — И златен дракон!… Приятелю — изрече той с последния си дъх. Задави се с кръв, изхърка и замря.

Николас преглътна собствената си болка и огледа палубата. Наоколо лежаха още ранени и той промълви:

— Антъни, погрижи се за живите.

Младият чародей го погледна, кимна и се забърза да окаже помощ на всички, които се нуждаеха.