Реймънд Фийст: ВОЙНАТА НА МРАЧНИЯ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

Продължи напред. Чудеше се кога ще стигне ръба на сферата. От тук не можеше да добие никаква перспектива. Можеше да е на миля от следващия хребет, а можеше да е и на пет.

Внезапно стана тъмно и той започна да се задушава. Очите му пареха, ушите му кънтяха, сякаш до него бе паднал гръм.

Някакви ръце го сграбчиха.

Двама воини, повлякоха го напред. Очакваха да е загубил съзнание. Но той беше влизал и преди в дасатски купол и бързо оправи дишането си. Преди секунди това беше нормален път, огрян от слънце, а сега всичко беше в мрак и дори листата на дърветата се сгърчваха и умираха.

— Това е гениално! — извика той.

Двамата дасати го стиснаха по-силно и единият го погледна. Умря първи.

Лесо просто се пресегна със съзнанието си и му спря сърцето.

— Това място е прекрасно! — другият воин го пусна и извади меча си. Лесо осъзна, че говори на цурански, и мина на дасатски: — Казах, че това място е прекрасно! — вдигна ръка и лъч от животоизточващата зелена магия обви нападащия го боец.

Варен стоеше неподвижно и го гледаше как умира. Неколцина други видяха как човекът се бе справил с двама дасати и се втурнаха към него. Варен се погрижи и за тях — убиваше всеки воин, който видеше.

— Досега не бях толкова могъщ! — възкликна той, доволен от новопридобитите си способности. — Сигурно е от мястото!

Настрои възприятията си и видя, че всички жизнени енергии се стичат към центъра на огромната сфера.

— Ето къде трябва да отида.

Нито за миг не се запитваше откъде идват импулсите, които управляваха живота му. Знаеше, че колкото по̀ им се отдава, колкото повече хаос и болка създава, става по-щастлив. Понякога работеше сам в забутани пещери или мизерни колиби в блатата. Друг път успяваше да се установи на някое луксозно място, под закрилата на глупаци като Каспар от Оласко. Беше изстрадал много и знаеше, че умирането не е никак весело, дори да се будеше в ново тяло само след няколко мига. А най-неприятната смърт беше да те пронижат с меч в гърба. Пое си дълбоко дъх. Ако беше открил тази невероятна жизнена енергия, по-точно прекрасния момент, в който животът преминава в смърт, по-рано, щеше да властва на Мидкемия.

— Трябва да разбера какво е това! — каза той и тръгна към центъра на тази чудесна некромантска магия.

Накор се размърда. Лежеше зад трона, откъдето ТеКарана наблюдаваше обичайните екзекуции. Нямаше представа преди колко време се бе сбогувал Пъг и Магнус. Ако съдеше по пресъхналата си уста, беше минал поне един ден, ако не и няколко. Надигна се и посегна към торбата си. Беше празна. Въздъхна и я избута настрана. Не беше гладен, но търсеше портокали по навик. В меха на колана му имаше малко вода, но не беше и жаден, въпреки пресъхналата уста. Най-сетне осъзна какво се случва.

— Това е брилянтно!

Обърна се, за да надникне в ямата. Гледката го натъжи. Стотици тела падаха всяка минута. Голяма част от есенцията на Ужаса ставаше на пушек и се вихреше в тунела.

Накор вече почти не виждаше Мрачния. Съществото бе пожертвало голяма част от себе си, за да свърже този свят и Келеуан.

Дребосъкът внезапно се осъзна.

— Време е!

Усмихна се и седна на трона на ТеКарана. Валко едва ли щеше да има нещо против. След това зачака.

— Защо не идват? — попита Мартук. Воините на Бялото и талноите очакваха втори ден ответна атака. Но атака нямаше.

Малцината оцелели Низши приготвяха храна за бойците.

Бек не беше мръднал от позицията си. Не беше ял, пил вода и ходил по нужда от два дни. Това започваше да изнервя дори най-закоравелите ветерани.

— Няма да дойдат — каза внезапно той.

— Откъде знаеш? — попита Валко.

Страховитият воин се обърна към него с демонична усмивка.

— Знам. В безопасност сте. Мрачният е зает. Скоро ще напусне този свят. Вече мога да тръгвам — около младежа се появи червена светлина и той рухна на земята.

— Аз съм Кантас-Барат! Завърнах се! — чу се глас във въздуха.

Воините се спогледаха учудено.

— Старите богове се завръщат! — възкликна отец Джувон.

Хиреа се приближи до Бек и го огледа.

— Мъртъв е!

Мартук поклати глава.

— Според мен е мъртъв от много време. Просто нещото в него реши, че повече не му е нужен. Дано да е за добро — ветеранът повиши глас. — Хайде, време е да прекратим тази лудост и да почнем възстановяването на нацията си.

Повечето нададоха радостни възгласи, включително и Валко. Младежът погледна през прозореца. Градът беше в хаос, навсякъде бушуваха пожари. Въпреки пресиления им оптимизъм конфликтът още не беше свършил.