Сара Маас - Империя на бури

Майев не пропиля шанса си.

Вълни тъмнина заблъскаха Елин отново и отново. Тя отклоняваше повечето, но някои я достигаха.

И Елида се усещаше толкова безсилна, докато Елин пищеше.

Докато мрачната, древна сила я удряше като чук наковалня.

Елида продължи да умолява Манон, която вече беше на няколко стъпки от нея.

– Направи нещо.

Манон не й обръщаше внимание, вперила поглед в битката пред тях.

Елин запълзя назад. От дясната й ноздра се стичаше кръв и капеше по бялата й риза.

Майев запристъпва към нея, докато тъмнината се усукваше около тялото й като мъгла.

Елин се помъчи да стане.

Опита, но краката й я предадоха. Кралицата на Терасен дишаше тежко и огънят й мъждукаше като гаснещи въглени край нея.

Майев я посочи с пръст.

Черен камшик, по-бърз от пламъците на Елин, изскочи от него и се уви около гърлото й. Елин вкопчи пръсти в него и се замята с оголени зъби, докато огънят й ту лумваше, ту угасваше.

– Защо просто не използваш ключовете, Елин? – подкани я Майев. – Така със сигурност ще ме победиш.

Използвай ги – примоли й се Елида. – Използвай ги.

Но Елин не потърси силата им.

Черният бич се стегна около врата й.

Пламъците й изригваха и прегаряха.

В следващия миг тъмнината се разгърна и наново я приклещи в хватката си, докато Елин не запищя в агония...

Някъде отблизо долетя гърлено, кръвожадно ръмжене – единственото предупреждение, преди гигантски вълк да изскочи от високата трева, преобразявайки се в движение. Фенрис.

Само миг по-късно голяма пума се преметна през една от дюните, огледа се и също се преобрази. Гавриел.

– Пусни я – изръмжа Фенрис на злата кралица, пристъпвайки към нея. – Пусни я веднага.

Майев обърна глава към него, докато черният камшик продължаваше да шиба Елин.

– Виж ти кой реши да се появи. Още двама предатели – Тя заглади с длан една гънка по разкроената си рокля – Колко храбро от твоя страна, Фенрис, да се отзовеш възможно най-късно на заповедта ми да се явите на този плаж. – Тя изцъка с език. – Приятно ли ти беше да се правиш на всеотдаен поданик, докато въздишаше по младата Огнена кралица?

Сякаш в отговор, тъмнината стисна Елин отново и тя изпищя.

– Спри – озъби се Фенрис.

– Майев, моля те – обади се Гавриел, вдигайки длани към нея.

– Майев? – озадачи се кралицата. – Не „Ваше Величество“? Да не би Пумата да е забравил обноските си? Явно така ти влияе онова необуздано копеле, синът ти.

– Не го намесвай – отвърна Гавриел с плашещо спокойствие.

Но Майев позволи на тъмнината около Елин да се отвори като завеса.

Кралицата се беше свила настрани; вече и двете й ноздри кървяха, задъханата й уста също.

Фенрис скочи към нея. И помежду им се спусна черна стена.

– Не ставай глупав – рече гальовно Майев.

Елин се бореше за въздух с премрежени от болка очи. Очи, които се плъзнаха към Елида. Кървавата й, напукана уста оформи същата дума като преди: Бягай.

Но Елида нямаше да избяга. Не можеше.

Елин се помъчи да се надигне на разтрепераните си ръце. И Елида осъзна, че в тялото й не е останала нито капка магия.

Нито искрица огън. Нито един жив въглен.

И единственият начин, по който Елин можеше да приеме съдбата си, да се примири с нея, беше да си отиде в битка. Също като Мериън.

Само хрипливият й дъх се чуваше над бумтежа на вълните зад тях. Дори боят в далечината бе утихнал. Сражението бе приключило – или всички бяха мъртви.

Манон още стоеше като истукана.

– Моля те. Моля те – продължаваше да я зове Елида.

Майев се усмихна на вещицата.

– С теб нямам работа, Черноклюна. Ако не се месиш, си свободна да си вървиш.

– Моля те – не се отказа Елида.

Златните очи на Манон бяха сурови. Студени. Тя кимна на Манев.

– Съгласна съм.

Нещо в гърдите на Елида се разпадна.

Гавриел се обади от отсрещния край на тесния им кръг.

– Ваше Величество, моля ви. Оставете Елин Галантиус да води своята си война. Нека просто да се приберем у дома.

– У дома? – учуди се Майев. Черната стена между Фенрис и Елин се спусна, но воинът не опита да прекоси границата. Просто се взираше в Елин, навярно по същия начин, по който и Елида. Не откъсна поглед от нея, докато Майев не попита Гавриел: — Нима още наричаш Доранел свой дом?

– Да, Ваше Величество – рече овладяно Гавриел. – И то с чест.

– Чест… – повтори умислено Майев. – Да, ти и твоята чест сте неразделни, нали? Тогава защо не почете клетвата си към мен, Гавриел?