Синда Чайма - Краля демон

— Защо? Няма ли да останеш? — попита тя.

Той сви рамене.

— Ще изчезна за малко.

Тя огледа лицето му.

— Ама… после ще ти трябва, нали?

Той поклати глава.

— Не. Няма.

Сари стисна ръката му още по-силно.

— Няма да направиш някоя щуротия, нали?

— Ъ-ъ.

Сари се прокашля и впери поглед в тухлената стена.

— Мислехме си, че ще се върнеш при нас и пак ще ни станеш шеф. Понеже семейството ти вече го няма… — Тя вдигна поглед към него, но бързо го извърна. — Всички сме готови да ти се закълнем във вярност, Гривник.

— Имате си шеф. Кат ще се върне. — Нещо обаче го глождеше. Главатарите на улични банди във Вехтошарника не живееха дълго. Дали Южняците не я бяха спипали сама? Ако изобщо бяха останали Южняци.

За пореден път усети острието на вината в стомаха си. Чувстваше се като единственият оцелял от жестока напаст. Защо на него му се полагаше да живее, когато всички край него умираха?

Вдигна поглед към Сари, която сякаш чакаше да размисли.

— Ако Кат не се върне, ти стани главатарка — заръча ѝ той. — Не бива да се навъртам край вас. Магьосниците още ме преследват. Не искам никой друг да пострада заради мен.

Сари си прехапа долната устна. Хан разбра, че има да му казва нещо, но думите никога не ѝ идваха лесно.

— Ей, Гривник, много съжалявам за случилото се с майка ти и сестра ти — почти шепнешком изрече Сари накрая. Развърза кърпата от врата си и я завърза на неговия. — Та както и да е. Веднъж Вехтошар… нали знаеш.

Нямаше какво друго да си кажат и Хан си тръгна.

По-късно Върба го намери да стои на моста под проливния дъжд, зареял поглед отвъд двореца Превалски брод, към мрачните, обгърнати в мъгла зъбери на Сивата дама.

Върба го качи на един кон и двамата тръгнаха към Морски борове. Когато стигнаха, Хан се просна върху леглото си в Матриархската шатра и спа още три дни.

През повечето дни Жарава идваше да го види. Просто седеше безмълвно до него. Двамата бяха побратими в скръбта си, всеки тъгуваше по множеството си загуби, всеки бе изгнаник по свой начин. Но Жарава поне имаше бъдеще, макар и то да не му се нравеше; не се чувстваше и отговорен за смъртта на семейството си, за опропастяването на собствения си живот.

На Хан му се искаше да обвини Птица, задето го разубеди да я последва в лагера на Демонаи. Навярно ако беше отишъл с нея, в отчаянието си нямаше да опита да продаде амулета. Колко по-лесно беше да ѝ е бесен, но сърцето му отказваше и когато Птица го взе в обятията си, намери поне малко забрава в тях.

Демонайските воини щяха да се задържат в лагера, докато Жарава не замине, но и този момент наближаваше бързо. Тогава и Птица щеше да напусне Морски борове. После Хан щеше да остане без нищо, дори без бъдеще.

Обичайното спокойствие на Върба бе отстъпило място на видима угриженост. Хан я отдаваше на поведението на Жарава и скорошното му принудително отпътуване. Вероятно донякъде и на положението на Хан, защото се отнасяше различно с него — като към крехко същество, което ще се пръсне на парчета, погледне ли го накриво.

През някои дни това му се струваше напълно възможно.

Очакваше алхимичната реакция между болката и гнева, чувството му за вина и безпътието му да доведе до мощен взрив в него. Майка му и Мари не представляваха заплаха нито за Гаван Баяр, нито за Мика Баяр, нито за проклетата кралица на Превала.

А и макар Хан да се имаше за могъщ уличен господар, всъщност малкото плячка, която беше успял да вземе от богатите, не представляваше нищо повече от трохите по масата им — толкова незначителна, че почти не усещаха загубата. Но заради нея яде бой по улиците, спа в тъмницата и цял живот щяха да го преследват.

Някога смяташе Шив за свой враг. А той се оказа само поредната жертва на кралицата, на магьосническия съвет и другите като тях. Уличните банди губеха времето си да воюват помежду си, вместо срещу онези, в чиито ръце се намираше истинската сила.

Добър урок щеше да им даде, ако грабнеше колчана, лъка и ножовете си и навестеше семейство Баяр в укреплението им на Сивата дама, за да им покаже какво е да те преследват.

Навярно обаче и в това щеше да се провали. Беше изключено да се добере до истинските си врагове, до онези, които дърпаха конците. Най-многото щеше да убие неколцина стражи и слуги.

Върба организираше дълги вечерни съвещания със старейшините в Навестителската шатра, което го учудваше, защото подобни срещи обикновено се провеждаха в Матриархската. Сигурно не искаха той и Жарава да слушат дискусиите им.