Холи Блек - Медната ръкавица

- Татко - извика Кал и изтича при баща си. - Ще те убият, трябва да вървиш. Ще опитаме да ги задържим!

- Не! - помъчи се да надвика вятъра Алистър. -Заслужавам наказание, задето взех Алкахеста, но не аз съм в голяма опасност...

- КАЛЪМ - каза майстор Руфъс. - ТАМАРА. ААРЪН. АЛИСТЪР. ДЖАСПЪР. НЕ СЕ СЪПРОТИВЛЯВАЙТЕ.

С тези думи въздухът се завихри около Кал, удебели се и го повдигна към небето. Независимо от думите на майстор Руфъс Кал продължи да се съпротивлява.

- Сигурно сме били скрити от тях в гробницата - каза Тамара. - Явно така е била омагьосана като Магистериума, че да не могат да те проследят в нея. Но сега нея я няма и те са ни намерили.

- Не ни наранявайте - извика Джаспър. - Предаваме се!

Майстор Норт вдигна ръце и от облаците се появиха три въздушни елементала, подобни на змиорки. Бяха големи и спокойни, поне докато не отвориха огромните си челюсти. Видя как един поглъща Аарън в гушата си. След миг втори елементал се устреми към него със зинала паст.

- Ооох! - извика Кал и се търкулна вътре. Очакваше да се озове в стомаха на някакво същество, но мястото, където падна, бе меко, безформено и сухо. Така си представяше чувството да лежиш в облаците, макар да знаеше, че облаците са направени от вода.

Пакостник се търкулна към него. Изглеждаше ужасен. Обсебеният вълк зави и Кал опита да го успокои. Тогава се появи Алистър, все още вдигнал ръце, като че бе по средата на изричането на заклинание.

Елементалът се завихри и заплува в небето, следвайки маговете към Магистериума. Кал разбра къде отиват, тъй като виждаше през съществото. То бе облачно и плътно на някои места, а на други напълно прозрачно. Където и да го докоснеше обаче, елементалът изглеждаше здрав.

- Татко? - попита Кал. - Какво става?

- Мисля, че маговете са искали да бъдат сигурни, че няма да избягаме, затова са създали затвор вътре в елементала. Впечатляващо.

Алистър седна върху облачния стомах на съществото.

- Четиримата явно сте трудни за улавяне.

- Предполагам - рече Кал. Знаеше какво трябва да каже на баща си. Това, което искаше да сподели, откатко бе видял бележките на Алистър до майстор Джоузеф. -Съжалявам за станалото. Имам предвид... през лятото.

Алистър погледна към Пакостник, който опитваше да се изправи на лапи и се хлъзгаше. Кал проследи погледа му и си спомни, че не съжалява за всичко.

- И аз съжалявам, Калъм - отвърна Алистър. - Сигурно много си се уплашил от това, което видя в гаража.

- Страхувах се да не нараниш Пакостник - обясни Кал.

- И само това?

- Мислех, че ще използваш Алкахеста, за да изпробваш теорията си върху мен -сви рамене Кал. - Ако бях умрял, значи наистина съм бил...

- Разбрах те - прекъсна го Алистър. - Няма нужда да казваш повече. Не искаме да ни подслушат.

- Кога започна да подозираш?

Кал видя умората, изписана върху лицето на Алистър, когато той отговори:

- Отдавна. Може би още от момента, когато напуснах пещерата.

- Защо не каза нищо? Поне на мен?

Алистър се огледа, като че се притесняваше дали елементалът не ги подслушва.

- Защо да го правя? - отвърна той. - По-добре да не знаеш, помислих си. По-добре никога да не разбереш. Но сега не може да говорим за това.

- Сърдиш ли ми се? - попита притеснен Кал.

- За станалото в мазето? - попита Алистър. - Не, сърдя се на себе си. Подозирах, че майстор Джоузеф се е свързал с теб, страх ме беше, че вече те е оплел с пипалата си. Мислех, че ако узнаеш повече, ще се изкушиш от идеята за такава сила. После започна да пише и на мен. Страх ме беше от това, което иска да направи с теб. Но забравих колко уплашен трябва да си бил ти самият.

- Мислех, че ще те нараня - рече Кал и сведе глава върху меката част от елементала. Адреналинът го напускаше и на негово място остана само умората. -

Мислех, че съм зъл като...

- Добре съм - каза Алистър. - Всичко е наред, Калъм. Хората не започват войни само защото са изпуснали нервите или магията си.

Калъм не бе сигурен, че това е истина, но бе прекалено изтощен, за да спори.

- Но не трябваше да идваш до гробницата, Калъм. Знаеш, нали? Трябваше да оставиш на мен да се оправя с това. Ако Джоузеф бе успял с плана си, кой знае какво щеше да ти направи.

Алистър потрепера.

- Зная - отвърна Кал. Ако душата му се върнеше в тялото на Константин, може би спомените за Калъм щяха да изчезнат. Това, замисли се той, изглеждаше като участ, далеч по-лоша от смъртта.

Но колкото по-надалеч летяха, толкова по-изтощен се чувстваше. Спомни си начина, по който Аарън бе използвал магията на Хаоса върху Аутомотонес.