Холи Блек - Медната ръкавица

И това някак позволи на Кал да изключи потока. Не можа да го спре, но престана да тече като кръв. Огледа се разтреперан. Хаосът, който бе освободил, се бе превърнал в живи сенки, които разкъсваха краищата на стаята.

Тъмнината се пръсна неумолимо и изяде стените на гробницата, колоните, които държаха покрива, сдъвка хоросана, който скрепяваше тухлите в подземната стая, докато те не се отхлабиха и не започнаха да падат.

- Трябва да се махаме от това място! - рече Алистър, извърна се от вратата, през която се бе измъкнал майстор Джоузеф, и се насочи към основата на стълбите, като даде знак на останалите да го последват.

- Идвайте всички!

Тамара стана на крака и издърпа Кал със себе си. Заедно с Джаспър и Аарън тя и Кал се затичаха към Алистър и стълбите. Наблизо се срути част от тавана и по земята започнаха да падат камъни, които се пръскаха в краката им. Отдръпнаха се и едва не се удариха в петното разширяваща се сянка. Джаспър извика и отскочи назад.

Мракът се стрелна към него. Аарън протегна ръка и лъч черна светлина просия от дланта му. Той удари сянката и я погълна. Кал погледна изумен към Аарън.

- Хаосът спира хаос - обясни Аарън.

- Но аз не владея магията на Хаоса - прошепна Кал.

- Изглежда я владееш - отбеляза Аарън. В гласа му се чу нещо като мрачно веселие, а може би и по-лошо.

Лицето на Тамара бе изцапано със сажди.

- Поглъща цялата гробница. Аарън, можеш ли да го удържиш, докато се измъкнем?

- Мисля, че да - отвърна Аарън и огледа сенките. Пълзящата магия се задълбочи, изсмуквайки всичко в бездната.

- Но Кал пусна много енергия на Хаоса. Не знам.

- Върви - рече Кал. Почувства се по-добре без Хаоса в главата си, заглушаващ мислите му. Все още обаче усещаше как нещо трепти в него, нещо, което преди не бе там.

- Калъм - отвори уста Алистър, но Кал го прекъсна.

- Татко, искам да ги изведеш оттук. Веднага.

- Ами ти? - попита Тамара. - Да не си помислил да останеш.

Кал погледна Тамара в очите и поиска тя да му повярва, поне този път.

- Няма. Върви. Ще ви настигна.

Тамара явно прочете нещо в лицето на Кал, понеже кимна. Джаспър вече се изнизваше покрай Алистър. Аарън изглеждаше не така сигурен, но магията на Хаоса вече поглъщаше стените около него и нямаше какво да стори. Стреляше с още и още магия, изблъсквайки бездната, докато се катереха по стълбите.

Кал имаше само няколко мига, преди Алистър да разбере, че не го следва.

Изтегли Мири от ножницата и отиде до мраморната плоча, където почиваха тленните останки на Константин Мадън.

Кал се изкатери по стълбите колкото се може по-бързо, проклинайки крака си, докато самите стени се разпадаха в нищото. Навсякъде наоколо мракът го преследваше, все едно искаше да го издърпа във вечната си прегръдка. Той бе освободил магията на Хаоса, но нямаше представа как да я спре.

- Кал - извика Алистър от коридора, вдигнал ръце, за да удържи тавана с магия. -Кал, къде си? Кал?

Изтича до баща си. Около тях се сипеха камъни, камъни, които щяха да го погребат, ако баща му не бе се върнал за него.

- Тук съм - рече той, останал без дъх. - Точно тук.

- Сега ще тръгнем заедно - каза Алистър. Протегна ръка и Кал видя, че обгорената му ръка е изцерена, макар и не изцяло, но мехурите вече представляваха само леко зачервена кожа. - Лековита магия - обясни Алистър, като видя изненадания поглед на Кал. - Хайде, подпри се на мен.

- Добре - каза Кал и остави баща му да го прегърне през рамо и да го изведе покрай телата на Дрю и Джерико, покрай смеещата се глава на Верити навън, на тревата, където стояха Джаспър, Тамара и Аарън. Аарън бе вдигнал и двете си ръце. Очевидно правеше каквото може, за да удържи магията на Хаоса, която опитваше да разкъса гробницата. В следващия миг видя Кал и Алистър да падат на колене и я пусна.

Мракът изригна като пепел от вулкан. Кал и Алистър се спряха. Кал се подпираше на баща си, загледан в магията на Хаоса, която поглъщаше лобното място на Врага на Смъртта. Мазна, гъста тъмнина покри сградата, а пипалата и отвън се разтърсиха като бръшлян. Но докато гледаше, Кал осъзна, че това не е тъмнина, а нещо по-черно, което окото му пресъздаваше по възприемчив начин, понеже виждаше самото нищо. И там, където нищото докоснеше сградата, тя преставаше да съществува, докато не останаха загледани в гола, изравнена земя, в мястото, където се бе издигала гробницата. Странният и ужасен смях на Верити продължи да ехти във въздуха.

- Отиде ли си? - попита Джаспър.