Оливър Боудън - Черният флаг

Атака. Отблъскване на удара. Атака. Използвах скритото острие като сабя, парирах нападенията му и нападах на свой ред.

Чудех се дали той не смята мен за предател. Вероятно. Омразата удвояваше силите му и известно време жалкото човекоподобно, в което се бе превърнал Вейн, се сражаваше храбро. Ала недостатъчно да наклони везните в своя полза. Седмиците, прекарани сред пущинака и оскъдната открадната храна го бяха омаломощили. Обезоръжих го лесно. Вместо да го убия, прибрах скритото острие, разкопчах ремъка и го захвърлих настрани. Смъкнах си ризата и го нападнах с юмруци, гол до кръста.

Повалих го и го наложих порядъчно, но се овладях и спрях. Изправих се задъхан, с окървавени пръсти. На земята под мен лежеше Чарлс Вейн — див и мръсен като отшелник. Аз също вонях, но не колкото него. Усетих миризмата на изпражненията, полепнали по бедрата му, когато се надигна и изплю зъб, нанизан на тънка нишка слюнка. Разкикоти се. Заливаше се в лудешки смях.

— Галено момченце, свърши си работата наполовина!

Поклатих глава.

— Това ли ми е наградата, че вярвам в доброто у всеки? Че се надявам плъх като теб да се вразуми? Навярно Хорниголд имаше право. Светът се нуждае от решителни мъже, които да попречат на такива като теб да оплескат всичко.

— Или просто не ти стиска да живееш без угризения — ухили се Чарлс.

Изплюх се.

— Не ми запазвай място в ада. Няма да пристигна скоро.

После го оставих там, а когато по-късно се докопах до рибарска лодка, се почудих дали да не го намеря и да го взема с мен. Отказах се.

Да ме прощава Бог, но ми беше втръснало от проклетия Чарлс Вейн.

Май 1719 година

След месец се върнах в Инагуа, благодарен, че съм жив и виждам екипажа си. Още повече ме зарадва доволството им от срещата. — Жив е! Капитанът е жив! Празнуваха дни наред, пресушиха залива, а аз ликувах.

Мери също беше там, но предрешена като Джеймс Кид. Прогоних спомена за пищната й гръд, наричах я Джеймс, когато наоколо имаше хора — дори пред Адевале, който не се отделяше от мен през първите дни след завръщането ми, сякаш не иска да ме изпуска от поглед.

От Мери научих за смъртта на приятеля ми Стид Бонет — обесили го в Уайт Пойнт. Горкият Стид. Търговецът очевидно си бе променил мнението по отношение на пиратите — дотолкова, че сам заживял като тях. Наричали го „пирата джентълмен“. Носел роба и се подвизавал на север известно време. После срещнал Черната брада. Двамата се съюзили, но понеже Бонет бил негоден за моряк, а още по-малко за пиратски капитан, екипажът му се разбунтувал и се присъединил към Черната брада. Бонет бил принуден да изтърпи унижението да плава като „гост“ на кораба на Черната брада — „Отмъщението на кралица Ан“. Е, предстояло още по-страшно унижение — заловили го и го обесили.

Междувременно в Насау — изтерзания болен Насау — Джеймс Бони станал шпионин на Удс Роджърс и жигосал Ан с по-срамно клеймо, отколкото нейните похотливи погледи му бяха лепнали. Роджърс, естествено, нанесъл смъртоносен удар на пиратите. За назидание и демонстрирайки сила, заповядал да обесят осмина на пристанището в Насау и така смазал съпротивата. Дори заговорът да го убият бил организиран колебливо и лесно предотвратен.

И — за моя радост — заловили Басмения Джак и спасили „Гарвана“. Алкохолът в крайна сметка унищожил Джак. Капери, изпратени от губернатора на Ямайка, го нападнали южно от Куба. Джак и хората му били слезли на брега, потънали в пиянски сън под разпънатите палатки, когато каперите пристигнали. Пиратите побягнали в джунглата и изоставили „Гарвана“. После подлецът се върнал с подвита опашка в Насау и убедил Роджърс да го помилва. Оттогава висял в кръчмите и продавал откраднати часовници и чорапи.

— А сега накъде? — попита ме Мери, след като ми съобщи новините. — Ще продължиш ли да търсиш загадъчното си неуловимо съкровище?

— Да. Близо съм. Чух, че Мъдреца плава на кораба „Принцеса“, който често пускал котва в кингстънското пристанище.

Тя се изправи и пое към дока.

— Използвай по-добре амбицията си, Кенуей. Намери Мъдреца с нас.

Имаше предвид асасините, разбира се. Замълчах замислено.

— Не съм привърженик на твоите мистици… Мери. Блазни ме охолният живот. Искам да живея безгрижно.

Тя поклати глава и подхвърли през рамо:

— На честните не е отредено безгрижие, Едуард. Животът им е изпълнен с болка.

Щом „Принцеса“ отплаваше от Кингстън, значи пътят ми водеше натам.