Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Али се беше свлякъл на колене до нея. Медно блещукане привлече погледа й.

— Господи, Али, дай ми това. — Нахри издърпа рязко реликвата от ухото му и я метна към дръвчетата. Потрепери, осъзнала с ужас, че я беше носил през цялото време, докато бягаха. Ако се бяха натъкнали на изпарението…

Вземи се в ръце. Нито тя, нито Али можеха да си позволят още една грешка.

Положи леко ръце върху челото и лявото му рамо.

— Ще те изцеля.

Али не отговори. Дори не я гледаше. Изражението му беше замаяно и празно, цялото му тяло трепереше.

Нахри затвори очи. Магията й беше по-близо от обикновено и пелената между тях, онази странна мантия от солен мрак, с която обсебването на маридите го бе обгърнало, начаса падна. Отдолу той беше в ужасно състояние: носът му беше строшен, рамото — изкълчено и лошо пронизано, под безбройните резки и ухапвания имаше две счупени ребра. Нахри им заповяда да зараснат и Али най-сетне си пое дълбоко дъх, простенвайки, когато носът му се намести. Силата й, целебните й умения, които й бяха изневерили на два пъти днес, изригнаха, ярки и живи.

Тя го пусна, потискайки вълна на изтощение.

— Радвам се да видя, че все още мога да го направя.

Али най-сетне се размърда.

— Благодаря ти — прошепна; когато се обърна към нея, по ресниците му блещукаха сълзи. — Брат ми…

Нахри поклати яростно глава.

— Не. Али, сега нямаме време за това… нямаме време за това — повтори, когато той се извърна и зарови лице в шепите си. — Девабад е под нападение. Твоето племе е под нападение. Трябва да се стегнеш и да се биеш. — Тя го докосна по бузата, обръщайки главата му, за да я погледне. — Моля те. Не мога да го направя сама.

Той си пое разтърсваща глътка въздух, после още една, стисвайки очи за миг. Когато отново ги отвори, в дълбините им имаше мъничко повече решителност.

— Кажи ми какво знаеш.

— Каве отприщи някакво отровно изпарение, подобно на онова, което едва не те уби на пиршеството. Разпространява се бързо и атакува гезирските реликви. — Тя понижи глас. — Именно то уби баща ти.

Али потръпна.

— И се разпространява?

— И то бързо. Досега се натъкнахме на поне три дузини убити.

При тези думи Али се изпъна рязко.

— Зейнаб…

— Добре е — увери го Нахри. — И тя, и Акиса. Отидоха да предупредят жителите на Гезирския квартал и да вдигнат тревога в Цитаделата.

— Цитаделата… — Али се облегна на стената. — Нахри, Цитаделата я няма.

— Какво искаш да кажеш с това, че я няма?

— Първо нападнаха нас. Езерото… надигна се като някакво чудовище… както ти каза, че е станало с теб край Гозан, когато пристигна в Девабад. Срути кулата на Цитаделата и нахлу в комплекса, помитайки всичко по пътя си. Почти цялата стража е мъртва. — Той потрепери, сребърни капчици бяха оросили челото му. — Аз дойдох на себе си в езерото.

— Езерото? — повтори Нахри. — Мислиш ли, че маридите са замесени?

— Мисля, че маридите са си отишли. Тяхното… присъствие… сякаш липсва — поясни той, докосвайки главата си. — А проклятието на езерото е развалено. Не че има значение. Малцината от нас, които не се удавиха, бяхме нападнати от гули и стрелци. Тъкмо превземахме брега, когато ифритът ме отвлече, но бяхме останали по-малко от две дузини. — Скръб се разля по лицето му, очите му отново плувнаха в сълзи. — Ифритът уби Лубейд.

Нахри се олюля. Две дузини оцелели. В Цитаделата трябва да бе имало стотици… хиляди войници. Десетки гезирци в палата. До един убити за броени секунди.

Онова, което говорят за теб, е вярно, нали? За Ки-зи? За войната? Нахри затвори очи.

Само че не болката на разбито сърце кипеше във вените й в този миг. А решителност. Очевидно мъжът, когото Нахри познаваше като Дара, си беше отишъл… ако изобщо бе съществувал някога. Този Дара бе на първо място афшин, Бич. Донесъл бе война в Девабад и се бе обявил за оръжие на Нахидите.

Изобщо обаче не подозираше враждата на каква Нахида си беше навлякъл.

Нахри се изправи на крака.

— Трябва да вземем печата на Сулейман — заяви. — Това е единствената ни надежда да ги победим. — Тя наведе поглед към Али. — С мен ли си?

Али си пое дълбоко дъх, а после улови протегнатата й ръка и се изправи.

— До самия край.

— Добре. Първо трябва да намерим тялото на баща ти — каза, мъчейки се да не мисли за онова, което трябваше да сторят след това. — Когато за последно го видях, бяхме на платформата, откъдето с теб гледахме звездите веднъж.

— Значи, не сме далече. Можем да минем напряко през библиотеката.