Шеннон Чакраборти - Царство от мед

— Знам, че си наясно какво се случи със сестричката ми, когато Девабад падна. Лично се погрижи да ми го напомниш последния път, когато се срещнахме. Дай на своя малък брат по-лека смърт.

— Не ти вярвам — прошепна Мунтадир, ала думите на Дара като че ли имаха ефект, защото лицето му се разкриви от тревога. — Ти го мразиш. Ще му причиниш болка.

— Кълна се в живота на Нахри — бързо отвърна Дара. — Кажи ми как да взема печата на Сулейман и ще проявя милост към Ализейд.

Мунтадир не отговори, очите му обхождаха изпитателно лицето на Дара.

— Добре — каза най-сетне. — Първо трябва да вземеш пръстена. — Дишането му ставаше все по-накъсано. — Библиотеката на палата. Слез в катакомбите под нея. Има… — Мунтадир бе разтърсен от кашлица. — Има стълбище, по което трябва да слезеш.

— А после?

— Слез по него. Доста е дълбоко; дълго ще трябва да вървиш. Ще усетиш, че става по-топло.

Лицето на Мунтадир се разкриви и той се сгърчи.

— А след това? — подкани го Дара, обзет от нетърпение и мъничко паника. Не се беше забавил да тръгне след Нахри и Ализейд само за да види как емирът умира, преди да успее да му отговори.

Мунтадир се намръщи, а лицето му придоби объркан вид.

— Не е ли това пътят към ада? Реших, че искаш да се върнеш у дома.

В следващия миг ръцете на Дара се сключиха около гърлото му. Очите на емира грееха трескаво, приковани в тези на Дара в един последен миг на опълчване.

На триумф.

Дара начаса го пусна.

— Ти… опитваш се да ме подмамиш да те убия.

Мунтадир отново се закашля и кръв опръска устните му.

— Изумително. Трябва да си бил забележителен тактик по твоето вр… аа! — изпищя, когато девът отново натисна раната му с коляно.

Само че сърцето на Дара препускаше, емоциите му бяха в хаос. Не можеше да си губи времето, изтезавайки един умиращ мъж, за да изкопчи информация, която той не искаше да му даде.

Вдигна коляно и отново погледна опушените зелено-черни ръбове на раната. Не беше фаталният удар, който бе покосил Мардонийе така светкавично. Отровата на зулфикара щеше да погуби емира, не самото порязване.

Какъв късмет, че Мунтадир се бе озовал в ръцете на някой, който прекрасно знаеше колко дълго може да отнеме подобна смърт. Дара се беше грижил за повече приятели, отколкото му се искаше да си спомни, през последните им мигове, облекчавал бе крайниците им, докато те се схващаха, слушал бе мъчителните им хрипове, докато отровата бавно ги поглъщаше.

Пресегна се, грабна тюрбана на Мунтадир и го разви.

— Какво правиш, по дяволите? — изпъшка Мунтадир, когато Дара се залови да превърже раната му. — Господи, не можеш ли дори да ме оставиш да умра на спокойствие?

— Рано ти е да умираш. — Дара го издърпа на крака, без да обръща внимание на това, че другият мъж трепери от болка. — Може и да не кажеш на мен как да взема печата на Сулейман, ала има друг, който подозирам, че е способен да те накара да й кажеш всичко.

Двамата тичаха. Дърпаща Али през потъналия в мрак палат, Нахри не бе в състояние да мисли за друго, освен за това да остави колкото се може по-голямо разстояние между тях и онова, в което се беше превърнал Дара. Магията на предците й пулсираше в кръвта й, помагайки им в бягството: стълби се издигаха под краката им, тесни коридори се зазиждаха зад гърба им, скривайки дирите им. По всяко друго време Нахри би се удивлявала на тези неща.

Сега обаче не беше сигурна, дали някога отново ще е в състояние да се удиви на каквото и да било в Девабад.

До нея Али се препъна.

— Трябва да спра — изпъшка, подпирайки се тежко на нея. От счупения му нос капеше кръв. — Ето там. — Той посочи надолу по коридора към невзрачна дървена врата.

Вдигнала камата си, Нахри я бутна и те се озоваха в малък вътрешен двор с огледални шадравани и лимонови дръвчета, ярки като скъпоценни камъни. Нахри затръшна вратата зад тях и се отпусна на пода, за да си поеме дъх.

И тогава споменът я връхлетя. Стисна очи, ала все още го виждаше. Измъчените му зелени очи над нейните, вихрушката на димна магия и предизвикателното му изражение миг преди тя да срути тавана върху него.

Дара.

Не, не Дара. Не бе в състояние да мисли за афшина, когото бе познавала, и огненото чудовище, което бе съсякло Мунтадир и бе пристигнало в Девабад на вълна от смърт, като за един и същи мъж.

Мунтадир… Нахри натика юмрук в устата си, преглъщайки надигналото се в гърдите й ридание.

Не можеш да го направиш точно сега. Съпругът й се бе изпречил на пътя на смъртоносния афшин, за да спечели време на нея и брат си. Нахри щеше да почете тази саможертва. Нямаше друг избор.