Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Али посегна към брат си.

— Трябва да те изведем от тук.

— Няма да го бъде.

Мунтадир си пое дъх и се надигна, за да седне. Огледа се наоколо и погледът му падна върху един предмет, блещукащ в прахта.

Сребърен лък.

Следа от отмъстителност пробяга по лицето му.

— Нахри, искаш ли да ми подадеш онзи лък и да видиш дали не можеш да намериш колчана?

Макар да й се повдигаше, Нахри се подчини. Със сърцето си знаеше чий бе този лък.

— Какво правиш? — попита, когато Мунтадир се изправи на крака с лъка в ръце; болка и решителност бяха изписани върху лицето му.

Мунтадир се олюля и извади ханджара си. Даде знак на Али да се приближи и втъкна оръжието в колана му.

— Печеля ви малко време. — Закашля се, а после кимна към ханджара. — Вземи това и зулфикара си, ахи. Бий се добре.

Али не помръдваше. Изведнъж изглеждаше съвсем млад.

— Диру… не мога да те оставя. — Гласът му трепереше, сякаш това бе нещо, за което можеше да се наложи. — Би трябвало да те защитавам — прошепна. — Би трябвало да бъда твоят кайд.

Мунтадир се усмихна тъжно.

— Което, почти съм сигурен, означава, че трябва да правиш каквото ти кажа. — Изражението му омекна. — Всичко е наред, Зейди. Между нас всичко е наред. — Сложи стрела в тетивата и намигна, ала в лицето му имаше нещо прекършено. — По дяволите, мисля, че след това тук може би дори ще вляза в онзи твой рай.

Сълзи се стичаха по бузите на Али. Нахри вдигна тихичко зулфикара му и пристъпи напред, улавяйки го за ръка. Срещна очите на Мунтадир и между тях премина поглед на разбиране.

— Ще вземем печата на Сулейман — обеща. — И ще намеря Джамшид. Кълна ти се.

При тези думи очите на Мунтадир най-сетне овлажняха.

— Благодаря ти — каза тихо. — Моля те, кажи му… — Пое си дълбоко дъх, олюлявайки се леко; очевидно се мъчеше да се овладее. Когато погледът му отново срещна този на Нахри, в него имаше смесица от разкаяние и извинение. — Моля те, кажи му, че го обичах. Кажи му, че съжалявам, задето по-рано не се застъпих за него. — Избърса очи с ръкава си, а после се изпъна, извръщайки поглед. — А сега вървете. Мога да смятам краткото си царуване за успех, ако успея да убедя двамата най-упорити души в Девабад да направят нещо, което не искат.

Нахри кимна; нейните очи също се замъглиха, докато теглеше Али навън.

— Диру — задавено каза той. — Ахи, моля те…

Отломките се разтресоха, а после от тях долетя ужасяващ, до болка познат — и страшно ядосан — рев.

— Вървете! — изкрещя Мунтадир.

Нахри и Али затичаха.

Агония, болка, каквато не беше изпитвал, откакто го бяха изтръгнали от мъртвите, бе първото, което Дара почувства. Смазани крайници и счупени зъби, разкъсана плът и туптене в главата, толкова силно, че почти му се искаше отново да потъне в мрака.

Размърда пръсти, опипвайки грапавите камъни и натрошеното дърво под себе си. Повдигна с усилие клепачи, но не видя нищо, освен мрак. Изръмжа, мъчейки се да освободи ръката, извита болезнено под него.

Не беше в състояние да помръдне. Беше затиснат, смазван от всички страни.

Нахри. Тя срути тавана върху мен. Срути тавана върху мен. Беше потресен да я види такава — приличаща на разгневена богиня с ръце, обвити в дим, с черни къдрици, развяващи се диво в горещия вятър, който беше призовала. Изглеждала бе като нахидска икона, на която той би се кланял в Храма.

Ала болката в очите й, чувството, че е предадена… това беше жената от Кайро.

Ще изложиш на опасност жената, на която служиш наистина, ако не се измъкнеш от тук. Мисълта за Маниже и мисията му бе достатъчна, за да го накара да се раздвижи, а болката можеше да върви по дяволите. Съдбата на Девабад зависеше от това. Пое си дълбоко дъх, улавяйки опушения мирис на кръв, докато се бореше да се освободи.

Неговата кръв. Създателю, не. Затвори очи и насочи ума си навън, но не откри нищо.

Изгубил бе контрола над зверовете, които бе измагьосал от кръвта си. Окото на Сулейман, те бяха половин дузина. Каркадан и захак, и птица рух. Те бяха безмозъчни, унищожителни създания, когато се отскубнеха от властта му, урок, който бе научил още в началото на обучението си при ифритите. А сега те бяха отприщени, извън контрол, под един покрив с воините му и Маниже.

Ругаейки под носа си, Дара опита да се освободи, но успя единствено да събори най-близките отломки и още повече да засили болката в тялото си.

Бъди онова, което си наистина, глупако. Кратките мигове, които беше прекарал в другата си форма, неизменно бяха мигновен балсам. Нуждаеше се от тази сила.