Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Огън лумна във вените му, изби през кожата му. Сетивата му се изостриха, хищни нокти и остри зъби пораснаха. Докосна натрошените тухли над главата си и те станаха на прах.

Изпълзя навън много по-бавно, отколкото му се искаше, тялото му беше сковано, болката не си беше отишла. Беше плашещо напомняне, че е силен, но не и неуязвим. Най-сетне успя да се измъкне от развалините, кашляйки от прахта и мъчейки се да си поеме дъх.

В ръката му се заби стрела. Дара извика от изненада и изохка, докосвайки раната.

Стрелата, която стърчеше от нея, беше една от неговите.

Друга прелетя покрай лицето му и той се дръпна назад миг преди да го бе пронизала в окото. Хвърли се зад парче от рухналата зидария и надникна през отломките.

Мунтадир ал Кахтани стреляше по него със собствения му лък.

Дара се изплю яростно. Как смее тази похотлива, безчестна отрепка…

Една стрела полетя към скривалището му.

Дара се наведе, ругаейки на глас. Нима не беше пронизал Мунтадир със зулфикара? И откога една пясъчна бълха умееше да стреля с лък на девите по този начин?

Стискайки зъби, Дара отчупи перата на стрелата в ръката си и я издърпа, преглъщайки стон на болка. Огнената му кожа се затвори над раната, оставяйки черен белег, сякаш някой беше нарисувал линия с въглен върху кожата му. Това, че се беше изцелила, бе облекчение, само че стрелите му бяха потопени в желязо и току-що беше получил едно доста необходимо напомняне за ограниченията на тялото си. Не искаше да открие какво ще се случи, ако Мунтадир успееше да го улучи в някое по-уязвимо място.

Защо не се опиташ да стреляш в мрака, джине? Дара сложи ръце върху купчината отломки, подтиквайки дървото да лумне в пламъци. Надигна се стена от задавящ черен дим и той я насочи към емира.

Изчака, докато чу кашляне, а после скочи на крака и без да се изправя, се хвърли натам. Мунтадир изпрати още една стрела към него, но Дара я избегна и изтръгна лъка от ръцете на другия мъж, преди той да успее да стреля отново. Използва оръжието, за да го удари през лицето, запращайки го на пода.

В следващия миг Дара се озова отгоре му, прогонвайки дима. Дишдашата на Мунтадир беше раздрана, стомахът му беше окървавен, тъмнозелените ивици и съскащата пепел около раната бяха зловещо доказателство, че Дара действително го беше пронизал със зулфикара.

От Нахри и Ализейд нямаше и следа.

— Къде са? — попита Дара. — Брат ти и Бану Нахида?

Мунтадир го заплю в лицето.

— Върви на майната си, Бич.

Дара натисна раната му с коляно и емирът изохка.

— КЪДЕ СА ТЕ?

Сълзи се стичаха по лицето на другия мъж, ала Дара трябваше да му отдаде заслуженото — не каза нищо, макар очите му да горяха от болка.

Мислите на Дара препускаха. Нахри и Ализейд не бяха глупави. Къде биха отишли?

— Печатът на Сулейман — прошепна и начаса вдигна коляно, спомнил си каква бе мисията му. — Там ли отидоха? Къде е той?

— В ада — отвърна Мунтадир задавено. — Защо не отидеш да го потърсиш? Несъмнено си чест посетител там.

Дара трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да не го удуши. Имаше нужда от помощта му. А Кахтани или не, Мунтадир бе останал тук, с болезнена, фатална рана, така че по-малкият му брат и съпругата му да могат да избягат.

Той се приведе към емира.

— Хората ти изгубиха; така или иначе, ще открия брат ти. Кажи ми как да взема печата на Сулейман и Ализейд ще умре бързо. Безболезнено. Заклевам се в честта си.

Мунтадир се изсмя.

— Ти нямаш чест. Доведе ифрити в града ни. Гезирски деца, които би трябвало да палят фойерверки, сега лежат мъртви в палата заради теб.

Дара потръпна, мъчейки се да открие оправданията, които Маниже беше бе изтъквала пред него.

— А колко деца на девите умряха, когато твоите хора превзеха това място? Много повече от гезирските деца, които ще бъдат изгубени тази нощ.

Мунтадир се взираше потресено в него.

— Чуваш ли се изобщо? Какъв мъж прави подобни сметки? — Ненавист изпълни сивите му очи. — Господи, надявам се да е тя. Надявам се Нахри да забие нож в онова в гърдите ти, което наричаш сърце.

Дара извърна очи. Нахри определено беше изглеждала способна на това, докато се взираше яростно в него през коридора, сякаш той беше чудовище.

Тя греши. Не разбира. Тази мисия трябва да беше правилна, трябваше да успее. Всичко, което Дара беше сторил за хората си, от Ки-зи до днешното нападение, не можеше да е напразно.

Отново насочи вниманието си към Мунтадир.