Ли Бардуго - Алчни крале

— Аз съм Привидението, Ролинс. Мислиш ли, че ще ме спреш с решетки?

Малката сулийка на Брекер! А колко пари беше профукал за онази равкийска наемничка…

— И какво, Брекер те е пратил да ми кажеш нещо? — попита той.

— Не, дойдох да ти кажа нещо от свое име.

— Каква сделка си сключила с Брекер? Само кажи. Колкото и да ти плаща, ще удвоя сумата.

— Шшшш — каза момичето и натисна с колене. Пека усети как нещо в рамото му изпука зловещо. — Мозъкът на хубавата Дуняша се пръсна по паветата на Кетердам. Помисли си какво бих могла да сторя с теб.

— Защо просто не ме убиеш, вместо да си губиш времето със заплахи?

Нямаше да го уплаши някакво момиченце от Менажерията.

— Смъртта е дар, който още не си заслужил.

— Ти…

Момичето натика нещо в устата му.

— Сега можеш да викаш на воля.

А после сряза нощната му риза и плъзна ножа по гърдите му. Дълбоко. Пека се опита да извика въпреки парцала в устата си, да се измъкне от хватката.

— Не мърдай — каза тя. — Нали не искаш да направя грешка.

Пека положи усилия да лежи неподвижно. Даде си сметка, че много отдавна не е изпитвал истинска болка. От години никой не беше дръзвал да вдигне ръка срещу него.

— Така е по-добре.

Момичето се дръпна леко назад, сякаш да се наслади на творението си. Пека извъртя очи да види какво е направила, но не видя нищо. Пригади му се.

— Това беше само началото, Ролинс, първият разрез. Ако някога ти хрумне да се върнеш в Кетердам, ще се видим отново, за да си довърша работата.

Пооправи срязаната му нощница, потупа го леко по рамото и изчезна. Пека не я чу да си тръгва, само усети как тежестта й се вдигна от гърдите му. Измъкна парцала от устата си и се пресегна да запали нощната лампа. Светлина заля стаята — гардероба, огледалото, умивалника. Нямаше никого. Той се втурна с препъване към прозореца. Залостен, решетките — непокътнати. Раната на гърдите му гореше.

Залитна към тоалетката и разтвори окървавената си нощница. Чист разрез точно над сърцето. Кръв течеше на тласъци. „Това беше само началото.“ Жлъчка се надигна в гърлото му.

„Вси светии и майките им! — помисли си той. — Иска да изреже сърцето ми от гърдите.“

Сети се за Дуняша, една от най-талантливите наемни убийци в целия свят, създание без съвест и милост… а Привидението я надви. Може би наистина имаше свръхестествени способности.

„Алби!“

Излетя през вратата в коридора, покрай пазачите, които още стояха на пост. Те се стреснаха от появата му, наскачаха, но той ги подмина и продължи на бегом към детската. „Моля те — повтаряше си мълчаливо той, — моля те, моля те, моля те!“

Отвори вратата. Светлината от коридора се разля по леглото. Алби спеше по хълбок с палец в устата. Пека се подпря на касата, стиснал окървавената си риза. Краката му се подкосиха от облекчение. А после видя играчката, която синът му държеше в съня си. Лъвчето беше изчезнало. Вместо него Алби стискаше врана с черни криле.

Пека се дръпна като ужилен, сякаш синът му гушкаше не играчка, а голям паяк с космати крака.

Затвори внимателно вратата и тръгна обратно по коридора.

— Изритайте Шей и Гериган от леглата — каза той.

— Какво е станало? — попита Доти. — Да извикам ли лекар?

— Кажи им да стягат багажа. И да съберат колкото налични пари имаме.

— Защо, къде ще ходим?

— Колкото се може по-далече.

Ролинс затръшна вратата на спалнята. Отиде при прозореца и разтърси за проба решетките. Не помръдваха. Видя отражението си в тъмното стъкло и не се позна. Кой беше този човек с оредяваща коса и уплашени очи? До неотдавна отвръщаше на заплахите с високо вдигната глава и оръжие в ръцете. Какво се бе променило? Времето ли го е направило мекушав? Не, осъзна той, не времето, а успехът. Свикнал бе да успява, да живее в лукс, да се радва на постиженията си.

Седна пред огледалото да избърше кръвта от гърдите си. Възгордял се беше. Кралят на Кетердам. Залагал бе капани, подпалвал бе пожари, стъпквал бе всеки, които дръзне да го предизвика, и бе жънал печалбата от смелостта си. Лесно бе надвил конкуренцията, повечето бяха слабаци, а появеше ли се някой по-дързък — толкова по-добре, заради разнообразието и вълнението. Подчинил бе Кацата на капризите си, написа правилата на играта по свой вкус и ги пренаписваше, когато му скимне.

Но съществата, оцелели в града, който той беше създал, бяха съвсем нов вид мизерници и точно в това беше проблемът — Брекер, безценното му Привидение и прогнилата му свита от дребни негодници. Безстрашна порода от хищници, диви котки, гладни за отмъщение, а не за пари.