Ли Бардуго - Алчни крале

Сърцето й се качи в гърлото. Невъзможно!

— Това е не…

— Твой е — прекъсна я Каз. — Помолих Спехт да ти помогне с наемането на екипаж. Ако предпочиташ друг за първи помощник-капитан, той ще…

— Каз…

— Вилан ми даде добра цена. Във флотилията на баща му има много добри кораби, но този… Като за теб е. — Сведе поглед към ботушите си. — Котвеното място също е твое. Винаги ще бъде на твое разположение, когато… ако решиш да се върнеш.

— Още не съм приключила с Кетердам.

Едва когато изрече думите на глас, си даде сметка, че е точно така.

Каз я стрелна с поглед.

— Нали искаше да ловиш роботърговци.

— Искам. И искам ти да ми помогнеш. — Облиза устни, усети по тях солта на океана. Целият й живот беше поредица от невъзможни неща, така че защо да не си поиска нещо невъзможно и днес? — Проблемът не е само в роботърговците. Те не биха могли да си вършат работата без сводниците, клиентите, босовете от Кацата, политиците. Без всеки, който си затваря очите, за да изкара някое крюге.

— Аз съм бос от Кацата.

— Ти никога не би продал човек, Каз. И не си просто поредният бос, който драпа за максимална печалба.

— Босовете, клиентите, политиците — повтори замислено той. — Кажи-речи половината население на Кетердам. И ти искаш да се счепкаш с всички тях?

— А защо не? — попита Иней. — По море и в града. Един по един.

— Тухла по тухла — каза той. А после тръсна глава, сякаш да прогони идеята. — Аз не съм замесен от геройско тесто, Привидение. Вече би трябвало да го знаеш. Искаш от мен да съм по-добър човек, да съм добър човек. Аз…

— Този град няма нужда от добър човек. Има нужда от теб.

— Иней…

— Колко пъти си ми казвал, че си чудовище? Ами бъди чудовище. Бъди онова, заради което няма да заспиват нощем. Няма да подгоним всички банди. Няма да затваряме къщите, които се отнасят добре с хората си. Ще подгоним жени като Леля Хелеен и мъже като Пека Ролинс. — Замълча за миг. — Приеми го като… удар по конкуренцията.

Той издаде звук, който почти можеше да мине за смях.

Едната му ръка почиваше върху бастуна. Другата беше отпусната покрай тялото му, откъм Иней. Едно мъничко движение и щяха да се докоснат. Каз беше толкова близо. И толкова далеч.

Тя бръсна предпазливо ръката му със своята. Допир едва доловим като с птиче перо. Той се вдърви, но не дръпна ръката си.

— Още не съм се отказала от този град. Мисля, че заслужава да бъде спасен.

„Мисля, че ти заслужаваш да бъдеш спасен.“

Веднъж стояха заедно на корабна палуба и Иней чакаше, точно както чакаше в този момент. Той не проговори тогава, мълчеше и сега. Иней го усети как се отдалечава, как потъва, повлечен от течение, което го дърпа далече от брега. Знаеше какво представлява страданието, знаеше и че не би могла да последва Каз, без на свой ред да се удави.

На Черното було й беше казал, че ще си пробият път с бой. „С ножове и пистолети. Защото това правим ние.“ Готова бе да рискува живота си за него в битка, но не можеше да го изцели. И нямаше да пропилее живота си в опити.

А после усети кокалчетата му да бръсват нейните. Той хвана ръката й, дланите им се допряха. Потрепна целият. Сетне преплете пръсти с нейните.

Дълго стояха така, хванати за ръце, зареяли поглед към сивото море.

Равкийски кораб с двойния орел на Ланцови беше хвърлил котва само на няколко стоянки от „Привидението“, вероятно разтоварваше туристи или имигранти, дошли да си търсят късмета в Кетердам. Светът се променяше. Светът продължаваше напред.

— Каз — внезапно рече Иней, — защо врани?

— Татуировката ли? Враната и чашата? Сигурно защото враните са крадливи. Налитат на всичко лъскаво.

— Не питам за татуировката на Утайките. Тя е стара колкото бандата. Но защо ти си я възприел? Бастунът ти. Вранския клуб. Можел си да избереш нов символ, да създадеш нова легенда.

Очите на Каз, тъмни като горчиво кафе, гледаха втренчено хоризонта, а изгряващото слънце вадеше златни петънца в черното.

— Враните помнят човешки лица. Помнят кои хора ги хранят и се отнасят добре с тях. Както и онези, които се отнасят зле.

— Сериозно?

Той кимна бавно.

— Не забравят. Споделят си за кого да се грижат и от кого да се пазят. Иней — каза той и посочи с бастуна си към пристанището, — виж.

Тя вдигна далекогледа към хората, които слизаха от кораба, но образът беше размазан. Иней неохотно пусна ръката на Каз. Точно това обещание не искаше да изпуска от поглед. Нагласи лещата и на фокус се появиха две фигури, слизащи по подвижното мостче. Крачеха изящно, с изправени гърбове и отлична стойка. Движеха се като сулийски акробати.