Ли Бардуго - Алчни крале

Иней си пое рязко дъх. Всичко в нея се фокусира като лещата на далекогледа. Умът й отказваше да приеме видяното. Не можеше да е истина. Беше илюзия някаква, фалшиво отражение, лъжа в цветно стъкло. Ще издиша и образът ще се пръсне.

Посегна към ръкава на Каз. Краката й се подкосиха. Той я прегърна през кръста, за да не падне. Съзнанието й се раздвои. Наполовина регистрираше голите му пръсти върху талията си, разширените му зеници, допира на телата им. Другата половина напразно се опитваше да проумее видяното.

Той свъси тъмните си вежди.

— Не бях сигурен. Може би не трябваше да…

Едва го чуваше, сърцето й биеше оглушително.

— Как? — избълва тя. Гласът й излезе болен и непознат от непролети сълзи. — Как ги намери?

— Щормхунд ми дължеше услуга. Разпратил хора да ги търсят. Това беше част от сделката ни. Дано не съм сгрешил…

— Не — прекъсна го тя и сълзите най-после потекоха. — Не си сгрешил.

— От друга страна, ако бяхме оцапали картинката, щяха да дойдат, за да приберат трупа ти.

Иней се разсмя задавено.

— Дай ми минутка.

Изправи гръб като акробат на въже. Наистина ли е вярвала, че светът не се променя? Била е глупачка. Светът беше направен от чудеса, неочаквани земетресения, бури, които идват от нищото, достатъчно силни да прекроят цял континент. Момчето до нея. Бъдещето напред. Всичко беше възможно.

Тресеше се цялата, затиснала с шепи устата си, гледаше ги как вървят към кея. Тръгна към тях, после спря и се обърна към Каз.

— Ела с мен. Ще ви запозная.

Каз кимна отсечено, сякаш събираше кураж, стисна и отпусна пръсти.

— Чакай — каза той с по-хриплив глас от обичайното. — Вратовръзката ми добре ли е?

Иней се разсмя и качулката падна от главата й.

— Ето този смях исках да чуя — измърмори под нос той, но Иней вече тичаше по кея и стъпалата й почти не докосваха земята.

— Мамо! — извика тя. — Тате!

Иней ги видя да се обръщат, видя как майка й стисва ръката на баща й. Двамата хукнаха към нея.

Сърцето й беше река, която я носи към морето.

Пека седеше в дневната на провинциалната си къща и се взираше през дантеленото перде. Келска дантела. Внесена от Марох Глен. Не беше пестил средства при обзавеждането на вилата. Построил я беше от нулата, лично беше работил с архитекта по размерите и разположението на стаите, избрал беше лака за подовете и всичко останало, от малкото до голямото, от кранчетата на чешмите до мебелировката. Изумрудения дворец беше неговата най-голяма гордост, Келския принц — диамантът в короната му, символ на лукс и стил, издържан в най-яркия блясък на Кацата. Но това място беше неговият дом, неговата крепост. Всеки детайл в къщата говореше за почтеност, благоденствие, постоянство.

Тук Пека се чувстваше в безопасност, на сигурно място със сина си и телохранителите, на които плащаше щедро. И въпреки това се дръпна от прозореца. Така де, няма смисъл да поема излишни рискове. Много места имаше наоколо, където да се скрие стрелец. Може би трябва да отсече брезите около моравата.

Опитваше се, но още не можеше да проумее какво е сполетяло живота му. Преди месец беше богат човек, влиятелен, крал. А сега?

Прегърна по-силно сина си и погали червената му коса. Момченцето се размърда неспокойно в скута му.

— Искам да си играя! — каза Алби, скочи от коленете на Пека, пъхна палец в устата си и стисна силно плюшеното лъвче — едно от многото. Пека дори не можеше да погледне проклетата играчка. Каз Брекер беше блъфирал и Пека се хвана на блъфа му като последен глупак.

И де да беше само това! Брекер се беше намърдал в главата му. Пека постоянно живееше с мисълта за малкото си момченце, за своето съвършено момченце, заровено под земята, как плаче за него, как вика татко си, а той не може да му помогне. Понякога синът му плачеше някъде в полето, Пека го чуваше смътно, но не знаеше къде да копае. Друг път Пека лежеше в гроба и не можеше да помръдне, а пръстта се сипеше върху него — лека и пръхкава в началото като дъждец, а после на тежки буци, които пълнеха устата му и притискаха гърдите. Чуваше хора да се смеят някъде над него — момчета и момичета, жени и мъже. Виждаше само силуетите им на фона на синьо небе, лицата им се губеха в сянка, но Пека знаеше кои са. Всички хора, които беше измамил, излъгал, убил. Всички нещастници, които беше принесъл в жертва, за да се изкатери по стълбицата. Още не можеше да си спомни онова проклето име. Как, по дяволите, се казваше братът на Брекер?