Ли Бардуго - Алчни крале

По онова време Пека е бил Якоб Херцун — носил бе стотици различни лица през годините. Но Каз Брекер го е разкрил. И е потърсил отмъщение. А щом един от глупците го е намерил, защо да не го намери и втори, и трети? Колцина ще се наредят на опашка да хвърлят лопата пръст в гроба му?

Беше му станало трудно да взема решения, дори най-елементарните. Каква вратовръзка да си сложи. Какво да поръча за вечеря. Подлагаше всичко на съмнение. Пека никога не подлагаше решенията си на съмнение. Започнал бе от нулата. Каменар от Странстващия остров, яко момче със силен гръб, което размахваше кирка в каменоломната и носеше тежки товари. Но някак успя да си осигури място на кораб за Кетердам, а после си създаде репутация с юмруци. Боксираше се на ринга, изхвърляше пияници от заведенията, постепенно се превърна в най-страшния бияч, за когото бандите се надпреварваха. Оцелял бе заради силата си, защото беше най-коравият и най-целеустременият, защото никой не можеше да пречупи волята му. А сега искаше само да си стои у дома, да си пие уискито и да гледа как сенките танцуват по тавана. Всичко останало го уморяваше до смърт.

А после една сутрин се събуди и небето беше като на картинка — синьо и слънчево. Пееха птички. Въздухът ухаеше на ранно лято, онзи особен аромат, който предвещава началото на горещниците и набъбващите плодове в овощната градина.

Облече се. Закуси. Прекара предиобеда навън, поразходи се, поигра си с Алби. Когато стана горещо, седна на широката веранда с кана студена лимонада. А после влезе в къщата и се зае с документите и сметките, натрупали се на бюрото му.

Ситуацията в Изумрудения дворец и Келския принц беше трагична. Властите ги бяха затворили като предпазна мярка за общественото здраве, прозорците и вратите им бяха маркирани с черни кръстове — места, където е започнала епидемията. Но новините, които пристигаха от Кетердам, бяха обнадеждаващи — истерията около чумата е била фалшива тревога, някакъв странен лишей или вирус, разпространил се бързо, но иначе безвреден. Градските власти демонстрираха предпазлив оптимизъм.

Пека прегледа счетоводните отчети. И двете игрални зали щяха да се възстановят след време. Годината щеше да завърши на загуба, но успокоят ли се веднъж нещата, Пека щеше да пребоядиса сградите, да им сложи нови имена и да се върне в бизнеса. Сладкия дюкян беше обречен обаче. Никой мъж нямаше да си свали гащите с риск да хване чума, не и при толкова други бордеи, които предлагаха същата услуга. Жалко. Но Пека и преди се беше натъквал на спънки, търпял бе временни неуспехи. А имаше и добър източник на „служители по договор“, готови да работят почти без пари. Той все още бе Пека Ролинс, кралят на Кацата. И ако онези въшливи хлапета по улиците на неговия квартал случайно са забравили този факт, Пека с радост щеше да им го припомни.

Докато приключи с купищата кореспонденция и сметки, навън се бе стъмнило. Той се протегна, пресуши уискито в чашата си и отиде да погледне Алби — детето спеше дълбоко, гушнало трижди проклетото лъвче. Пека пожела лека нощ на стражите пред детската стая и тръгна по коридора.

— Лягаш ли си, шефе? — попита Доти.

Той и още един едър бияч пазеха пред вратата на спалнята му нощем, хора, на които Пека имаше доверие.

— Да, Доти. И този път смятам да спя спокойно.

Легна си с мисълта, че няма да сънува сина си в плитък гроб, нито отвратителния хор от тъмни силуети, които му се присмиват. Не, тази нощ щеше да сънува Странстващия остров със зелените му хълмове и обвитите в мъгла планини. На сутринта ще се събуди освежен и отпочинал, готов да си върне кралството.

Вместо това се събуди от натиск върху гърдите. Първата му мисъл беше за гроба и притискащата го пръст. А после дойде на себе си. В спалнята му беше тъмно и някой седеше на гърдите му. Понечи да се надигне, но нечии лакти и колене го притиснаха към чаршафите, а острие на нож го убоде по шията.

— Ще те убия — изхъхри Пека.

— Вече се опита. — Женски глас… не, момичешки.

Той отвори уста да извика пазачите си.

Момичето натисна ножа и Пека изсъска, усетил кръв да се стича в яката му.

— Извикай и ще закарфича гърлото ти към възглавницата.

— Какво искаш?

— Обичаш ли живота, Ролинс? — Той не отговори и момичето го мушна пак с ножа. — Попитах те нещо. Обичаш ли живота?

— Как мина покрай пазачите ми?

— Ти на това пазачи ли му викаш?

— Убила си ги?

— Не си направих труда.

— Единственият прозорец е с решетки. Не би мо…