Джим Батчер: Фурията на Първия лорд

— Верадис е тук, нали? — попита Тави. — Наистина ли мислиш, че тя ще промени мнението си за теб само заради празничната атмосфера?

Макс се ухили.

— Не мога да кажа, докато не опитам, нали? — той спря на вратата и каза по-сериозно. — Наблюдавам я откакто почина баща й. Да се уверя, че никой не й оказва натиск или нещо подобно. Може би щях да прошепна няколко думи в ухото на някои от гражданите на Церес, които, да го кажем така, не оценяват жертвата, която той направи.

Тави се усмихна на приятеля си и наклони глава към него, без да каже нищо. Още в Академията той беше слушал Макс да използва същите думи, когато описва как пребива собствениците на нечестни хазартни къщи.

— Изглеждаш страхотно, Калдерон — каза Макс.

— Благодаря.

Макс поздрави, придавайки на жеста повече формалност и грация от обикновено. После намигна и си тръгна.

Веднага след излизането му се почука на страничната врата на стаята, която беше най-голямата стая в най-големия частен дом в Рива. Предишният му собственик беше загинал в битката за прикриване отстъплението от града. На Тави му се струваше неправилно да живее в тази къща, но имаше нужда от стаята. Оказа се, че Първият лорд има невероятна нужда от персонал и антураж и всички те се нуждаят от място, където да работят и спят. Кулата в стил Рива се оказа повече от достатъчно просторна, въпреки че Тави се чувстваше донякъде в противоречие от пребиваването си на последния етаж. С неговото владеене на вятъра стълбите всъщност не бяха проблем — и той беше сигурен, че отчасти заради това гражданите на Рива живеят в кулите. Във всичко това имаше нотка на самодоволство.

— Влез — каза Тави.

Вратата се отвори и се появи Ерен. Изглеждаше както винаги — спретнато и скромно облечен, изцапан с петна от мастило, с перо и купчина документи в ръце. Дори и сега, въпреки че в рамките на един ден път от Рива в продължение на месеци не беше забелязан нито един ворд, Тави почувства, че Ерен още носи половин дузина ножове по себе си, скрити в дрехите, далеч от погледа.

— Добро утро, сър — каза Ерен. Той хвърли купчината документи върху бюрото на Тави. — Донесох ежедневните доклади.

— Ще се женя след час — каза Тави. Той прекоси стаята, за да седне зад бюрото, и даде знак на Ерен да седне на стола срещу него. — Обобщи накратко.

— Това ще ви хареса — каза Ерен, като се настани удобно. — Имаме поне три холта, които яростно протестират срещу това нашите рицари да атакуват „техните“ ворди.

Веждите на Тави се вдигнаха.

— Моля?

— Те са от общностите, които се предадоха, когато кралицата им даде възможност. По периметъра на техните земи има кроач. Той се охранява от екипи воини и се обгрижва от паяци, очевидно действащи по заповед да защитават холтърите, както и да ги пазят — което те продължават да правят, включително и защита от скитащите ворди, които се разпръснаха, когато кралицата умря — Ерен поклати глава. — Холтърите са боядисали своите ворди в различни цветове, за да ги различават.

Тави се намръщи.

— Искат да си ги запазят?

— Така изглежда. Всички те са дълбоко в окупираната територия, но са отказали предложение за транспортиране навън.

Тави се замисли над ситуацията.

— Ако на вордите са били дадени инструкции, те ще ги следват, докато кралицата не ги промени.

Ерен примигна.

— Искате да ги оставите?

— Не. Но не мога да ги виня. Империята не защити домовете и живота на тези хора. Вордът го направи. Ако искат да останат там, където са, така да бъде. Ще се справим с този проблем, когато унищожим достатъчно от кроача, за да стигнем до тях. Запишете ги при второстепенните приоритети.

— Много добре — продължи Ерен. — Обсадата на Родес официално е прекратена, сър. Легионът Аери и гражданите на града пристигнаха преди два дни и се справиха бързо.

— Отлично — каза Тави. Родес беше последният град, държан от голям брой ворди.

Веднъж избягали в провинцията, вордите имаха тенденцията да се разпръскват толкова естествено, колкото всеки хищник. Те обаче не бяха приспособени за живот в дивата природа. След шест месеца повечето от дивите ворди бяха умрели от глад. Но някои от тях изглежда се бяха научили да оцеляват сами. Тави знаеше, че те ще продължат да бъдат заплаха за пътешествениците в дивите места още дълго време, въпреки успеха на легионите в намирането и унищожаването на подземните люпилни, където узряваха и се раждаха нови ворди.

— Така че ще започнем да ги разделяме на екипи с призователи на огън — каза Тави. — Ще можем двойно по-бързо да прочистваме кроача в долината с допълнителните ръце, стига вордът да не стане по-арогантен, отколкото е сега.