Джим Батчер: Фурията на Първия лорд

Ерен не чу какво каза Калдерон след това. Месеци на ужас и отчаяние ги бяха довели до този момент. Той се озова седнал на каменния под на балкона, ридаещ и смеещ се едновременно. Никога не беше вярвал, никога не беше вярвал наистина, че вордът може да бъде победен. Не и след толкова много отстъпления и толкова много смъртоносни изненади.

Но тук, в долината Калдерон, най-накрая го бяха направили. Те бяха понесли най-тежките удари на врага и бяха оцелели. Империята беше оцеляла. Империята щеше да оцелее.

Щеше да оцелее благодарение на саможертвата на Церес и благодарение на доста непретенциозния гражданин зад гърба му, който сега беше коленичил до него, преметнал мускулестата си ръка през рамото му.

— Спокойно, синко. Ела с мен. Трябва да пийнеш. Дадох инструкции на легионите да продължат да въртят нови войски. Сега всичко, което трябва да направим, е да изчакаме това.

Ерен кимна няколко пъти.

— Едно питие — каза той дрезгаво. — На мен всъщност алкохола не ми понася добре — след което добави: — Но ако не пия за това, за какво друго мога да пия? Да вървим.

— Много е стегнато — оплака се Тави, дърпайки яката на туниката си. — И това е нелепо пресилено. Честно казано, хората гладуват, а тук се опитват да ме украсят със скъпоценни камъни и златен брокат.

— Никой не умира от глад — каза Макс. — Те просто се преструват.

Той носеше нова броня, белязана с черната врана на Първи алерански легион на червено-син фон, а униформата под нея, включително капитанското му наметало, бяха от червено кадифе.

— Врани, според мен това е чудесен начин да се отървеш от кроача. Да оставиш хората да го ядат, особено след като нямаме достатъчно храна.

— Умник. От него ми се повдига.

Макс изсумтя, плесна Тави по ръцете и започна да закопчава яката му.

— Тогава спри да го ядеш.

— Не мога да кажа на половината хора в Империята, че трябва да ядат восък от буболечки до следващата пролет, а самият аз да не го ям, Макс.

— Разбира се, че можеш. Ти си Първият лорд — Макс вдигна вежди. — Не трябва да мразиш всичко толкова много. Тази туника ти подхожда за церемонията, нали знаеш.

Тави изсумтя от неудобство.

— Може да имаш ужасно лош вкус, но очевидно е добра. Освен това сега не нося броня всеки ден.

— И това си личи — каза весело Макс. Той закопча яката с едно последно дръпване. След което внимателно погледна Тави.

— Защо лицето ти става лилаво?

Тави насочи леко усилие на волята към златните нишки в тъканта, за да се разтегнат малко. След като яката се разхлаби, той успя да издиша без усилие.

— Така. Е, как е сега?

— О, а — каза Макс, като го огледа внимателно. — Изглеждаш като… Първи лорд.

— Колко описателно. Благодаря ти.

— Винаги насреща, Калдерон — ухили се Макс.

— Макс — каза Тави. — Там… Чувал ли си се с Красус?

Усмивката на Макс избледня.

— Той… няма да дойде. Официално помага на баща си и майка си да овладеят ситуацията в Антилус. Но все още е разстроен за… Е, за всичко.

Тави кимна, намръщен.

— Радвам се, че Антилус си върна Доротея.

Макс изсумтя кисело. След това каза:

— Тя почти стана човек през последните няколко години. Мисля, че може да бъде полезна там.

— Разбира се, Красус е в добри ръце, особено щом става въпрос за лечение. Аз… бих искал да знаех какво да направя, за да го оправя.

— Спри да мислиш, че можеш да поправиш всичко — каза Макс направо. — Дай му време. Това може да помогне. Или не. Но ако настояваш, само ще влошиш нещата.

Тави кимна.

— Благодаря.

— Винаги съм щастлив да ти обясня очевидното, Калдерон. Сега моля за извинение. Нищо не прави едно момиче по-податливо на съблазняване от сватба. Имам планове. Ще се видим на церемонията.