Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Светлината постепенно се усили. В началото беше мека и топла, като от пламъка на дузина свещи, ала ставаше все по-ярка, додето не обля всичко така, сякаш клоните на кипарисите се бяха протегнали и издигнали Кулата обратно към небето и слънчевите лъчи.

В рамката на вратата се възправяше девойка. Беше висока и добре сложена. Носеше плетена ризница, черна туника и черни, плътно прилепнали панталони, а над всичко това — черна връхна дреха, декорирана с бялата мъртвешка лилия, символът на Мрачните рицари. Главата й бе покрита с лекия пух на едва покаралата червена коса. Златна Лу на едва ли би я познала, ако не бяха кехлибарените очи и гласът, който я бе накарал да почувства как през тялото й преминава познат трепет.

Тъй ужасно и прекрасно бе учудването й, че се наложи да се подпре на масата, за да не падне.

— Мина? — заекна тя, без да смее да повярва на очите си.

Лицето на момичето внезапно се бе озарило от чист блясък, сякаш огряно от слънцето… сякаш самото слънце грееше през него.

— Ти… си толкова красива, Майко — произнесе тихо и с благоговение Мина. Изглеждаш точно както си те представях. — Тя падна на колене и протегна ръце към Златна Лу на. — Ела, целуни ме, Майко — извика през падащите по бузите й сълзи. — Целуни ме, както правеше някога. Защото аз съм Мина. Твоята Мина.

Смутена, със сърце, в което се бореха едновременно радостта и тревогата, но и с някакъв странен, неосъзнат страх, Златна Луна си даде сметка, че не чувства нищо друго, освен полуделия си пулс. Не можеше да откъсне очи от Мина. Тя направи една несигурна крачка напред и също падна на колене пред нея. После обгърна с ръце ридаещото момиче.

— Мина — прошепна Учителката, като я люлееше така, както правеше някога, когато нощем дъщеря й се събуждаше обляна в сълзи. — Мина. Дете мое… защо ни напусна? Толкова много те обичахме.

Момичето вдигна мокрото си лице. Кехлибарените й очи блестяха.

— Тръгнах си от любов към теб, Майко. Заминах в търсене на онова, от което тъй отчаяно се нуждаеше. И го намерих, Майко! Намерих го заради теб… Скъпа моя Майко… — Тя взе треперещите ръце на Златна Луна и ги притисна към устните си. — Всичко, което съм и което съм сторила, беше заради теб.

— Аз… не разбирам, дете. — Златна Луна не отдръпна ръцете си, ала очите й се сведоха към тъмната броня. — Носиш знаците на злото, на тъмнината… Къде се изгуби? Къде беше отишла? Какво ти се е случило?

Мина се разсмя. Беше преизпълнена с щастие и вълнение.

— Къде бях не е от значение. Но онова, което ми се случи по пътя… Ето какво трябва да чуеш… Спомняш ли си приказките, които някога ми разказваше? Историите за това, как си тръгнала през тъмнината в търсене на боговете? Как си ги открила и си успяла да възвърнеш на хората вярата в тях?

— Да — отговори Златна Луна, ала утвърдителният й отговор беше просто въздишка, а не дума. Треперенето й беше станало неудържимо.

— Казваше ми, че боговете са си отишли, Майко — произнесе Мина с блеснали очи, подобно на дете, което има приятна изненада за своите родители и няма търпение да я сподели с тях. — Казваше ми, че понеже боговете са си отишли, трябва да разчитаме единствено на себе си, за да открием пътя си в света. Но аз не повярвах на историите ти, Майко… О — постави пръсти на устните й тя, за да я накара да замълчи. — Зная, че не си ме излъгала. Просто грешеше, това е всичко. Разбираш ли, знаех, че е така. Знаех, че има бог, понеже чух гласа му, когато бях още малка, а лодката ни потъваше и бях останала съвсем самичка в морето. Помниш ли как ме откри на брега, Майко? Но така и не научи как се озовах там, защото обещах да не разказвам никому. Останалите се удавиха, но мен спасиха. Богът ме подкрепяше и ми пееше, когато бях сама и се страхувах от мрака… Казваше, че няма богове, Майко, но аз знаех, че грешиш. Така че направих същото като теб. Отидох да потърся Бога и да го доведа при теб. И наистина го сторих. — Мина цялата сияеше от радост и гордост от постижението си. Кехлибарените й очи излъчваха лъчиста светлина. — Чудото на бурята. Това е Единият Бог. Чудото на твоите младост и красота. Това е Единият Бог, Майко.

— Поискала си това от него? — извика Златна Луна и неволно вдигна ръка, за да докосне лицето си. Същото, с което така и не бе успяла да свикне. — Това не съм аз, а представата ти за мен…

— Но разбира се, Майко — разсмя се с наслада Мина. — Не си ли доволна? Имам да ти разказвам толкова много и хубави неща. Върнах на света чудото на изцелението с мощта на Единия Бог. С подкрепата на Единия Бог свалих щита над Силванести и убих вероломния дракон Циан Кръволок. Още един от чудовищните зелени дракони, Берил, също намери смъртта си благодарение на Единия. Двете елфически нации — потънали в поквара и безверие — вече са унищожени. В смъртта ще намерят елфите своето изкупление. Смъртта ще ги отведе при Бога.