Маргарет Уэйс: Драконите на изгубената звезда

— Разпита ли кендера? — поинтересува се Даламар, докато се въртяха отново и отново надолу по тайното стълбище.

— Да. Устройството е в него. Но спомена и нещо друго, което ми се стори интересно. — Палин докосна елфа по рамото. — Твърди, че е видял собствения си призрак.

Даламар рязко завъртя лампата към него.

— Наистина? — Изглеждаше скептично настроен. — Да не е някоя от поредните му истории за летящи риби?

— Не — отвърна магьосникът. Все още виждаше пред очите си ужаса, изписан по лицето на кендера. — Не, казваше истината. Беше изплашен. Никога досега не бях виждал Тасълхоф изплашен.

— Това поне доказва, че е умрял — подхвърли безгрижно елфът и отново тръгна надолу.

Палин въздъхна.

— Гномът се опитва да поправи устройството. Точно това имаше предвид, нали? За значимостта на гнома. Последният път, когато устройството отново е било счупено, го е поправил друг гном. Гнимш. Онзи, когото чичо ми е погубил.

Даламар не отговори. Продължаваше да слиза забързано.

— Слушаш ли ме изобщо!? — попита магьосникът и го догони. Беше толкова близо до него, че се налагаше да внимава да не се препъне в полите на мантията му. — Как се е оказал гномът тук? Това е… това не е проста случайност, прав ли съм?

— Не — измърмори мрачният елф. — Не е случайност.

— Тогава? — настоя раздразнено Палин.

Даламар отново спря и вдигна лампата срещу лицето му. Палин се отдръпна, за да не го заслепят.

— Не разбираш ли? — попита елфът. — Даже и сега?

— Не — отговори ядосано магьосникът. — И мисля, че ти също не разбираш.

— Вярно, не всичко и не в детайли — призна Даламар. — Но тази среща ще разбули доста голяма част от мистерията.

Отново снижи лампата и заслиза по стъпалата. Не каза нищо повече и Палин реши също да запази мълчание. Нямаше намерение да се унижава повече, като задава въпроси, които така или иначе получаваха своя отговор под формата на гатанки.

— Вече не поддържам заклинанията над ключалката — отбеляза елфът. Той бутна нетърпеливо покритата с руни врата. — Загуба на време и усилия.

— Явно си се възползвал от възможностите на стаята повече от веднъж — отбеляза Палин.

— О, да — кимна Даламар и се усмихна кисело. — Наблюдавам отблизо всичките си приятели.

Той духна пламъка на лампата.

Стояха на ръба на басейн, пълен с вода — също толкова смълчан и мрачен, колкото и останалата част от помещението, в което се намираха. В средата на басейна гореше син пламък, който не даваше светлина, а по-скоро съществуваше на друго място и в друго време. В началото Палин не видя нищо друго, освен отражението на мрачния елф в повърхността на водата. Сетне отражението и пламъкът се сляха пред очите му. Пламъкът загоря по-ярко и вече можеше да види вътрешността на лабораторията толкова ясно, сякаш се намираше в нея.

Златна Луна беше застанала до дългата каменна маса…

Златна Луна беше застанала до дългата каменна маса и се взираше в няколкото пръснати и забравени по нея книги. Внезапно до лечителката долетя звукът от приближаващи гласове. А единият от гласовете принадлежеше на човека, с когото трябваше да се срещне, заради когото мъртвите я бяха призовали да дойде чак дотук.

Златна Луна потрепери и обви раменете си с ръце. В Кулата цареше вледеняващ студ, който никой и нищо не можеше да разведри. Това беше място, изтъкано от мрак, обгърнато в скръб, натегнало от спомените за прекомерни амбиции, страдания и смърт. Нейната крайна цел. Кулминацията на странното й пътешествие. Даламар й беше оставил лампа, ала слабата й светлина не успяваше да разпръсне дори отчасти надвисналата тъмнина. Потрепващата й светлинка успяваше единствено да й създаде усещането, че не е останала съвсем сама. Е, имаше поне това, така че гледаше да не се отдалечава прекалено. Не съжаляваше, че е отпратила мрачния елф. Внезапната му поява сред тази гора на смъртта само беше усилила подозренията й спрямо него. Той използваше душите на умрелите…

— Но не правя ли аз същото? — запита се тя.

Изумителна власт… и само за един човек. За един най-обикновен смъртен.

Златна Луна започна да трепери. И преди беше стояла в присъствието на бог и душата й си спомняше какво е усещането. Ала имаше нещо около това присъствие, което й се струваше неправилно…

Вратата се отвори, блъсната от нечия нетърпелива ръка.

— Нищо не се вижда в тази чародейска бърлога — каза един момичешки глас, в чиито дълбини Златна Луна мигом долови нещо от мелодичността на детския глас от спомените и сънищата си. — Трябва ни светлина.